Кърт Вонегът - Синята брада

Никога не ми каза на каква животинка го е оприличавала. Аз обаче знаех на каква животинка оприличава мен, тъй като тя сама си го каза. Стана по време на сватбеното ни тържество когато аз, стегнат в тъмносиния костюм, който ми уши Изи Финкелщайн, притеснено се оглеждах, а Едит ме поведе към някаква своя братовчедка от Синсинати и ме представи така: „Запознай се с моето питомно мече“.

С този костюм ще бъда погребан. В завещанието ми е записано дословно следното: „Искам да бъда погребан в гробището Грийн Ривър редом със съпругата ми Едит. Искам да бъда облечен в тъмносиния костюм, на чийто етикет пише: «Ушит от Изидор Финкелщайн по поръчка на Рабо Карабекян.»“ Няма скъсване тоя костюм и това си е!

Изпълнението на това завещание все пак принадлежи на бъдещето, докато всичко останало, включително Сърк Бърман, безвъзвратно отлита в миналото. Преди две седмици тя свърши поредния си роман и се прибра в Балтимор.

В последната вечер на престоя си отново помоли да я заведа на танци и аз отново отказах. Вместо това я заведох на вечеря в хотел „Америкън“ на Саг Харбър. Макар днес да е просто един от капаните за туристи, Преди години Саг Харбър беше типично китоловно пристанище. Там все още могат да се видят дървените къщи на смелите капитани, които вдигали платна към Тихия океан, заобикаляли Южна Америка и се връщали у дома милионери.

Във фоайето на хотела е изложен стар регистър на посетителите, а страницата на която е отворен отбелязва датата 1 март 1849 година — дата, свързана с бума на китоловната индустрия, която днес всички ненавиждат. По онова време предците на Сърк са си били още в руската империя, а моите — в турската. От което следва, че са били врагове.

Хапвахме раци и пийвахме умерено — толкова, колкото да се разбъбрим. Днес всички твърдят, че не е хубаво да ти се пие, а аз всъщност изкарах без капка алкохол целия си период на термит. Но чувствата ми към госпожа Бърман в навечерието на нейното заминаване бяха толкова противоречиви, че ако не бяха питиетата, положително щях да дъвча в мъртво мълчание. Същевременно нямах никакво намерение да шофирам с две-три питиета в стомаха, тя също. Някога беше въпрос на чест да караш пиян, но вече отдавна не е така.

Затова направих друго — наех едно от приятелчетата на Силести да ни откара дотам с колата на баща си, а после да дойде да ни вземе.

Казано с прости думи аз съжалявах, че си отива. Защото присъствието й у дома ми беше приятно. Не само присъствието й разбира се. А и начина, по който даваше акъл на всички. Едновременно с това бях доволен, че заминава, тъй като колкото по. близък беше краят на книгата ми, толкова повече се нуждаех от тишина и спокойствие. Казано другояче — ние двамата с нея си останахме просто добри познати, въпреки че живяхме под един покрив месеци наред. Не успяхме да станем истински приятели.

Това, разбира се, щеше да се промени след като й покажа съдържанието на хамбара.

Да, точно така: преди да си тръгне, тази решителна балтиморска вдовица все пак успя да убеди арменското старче да отключи катинарите и да запали всички лампи в хамбара!

И какво получих в замяна? Според мен, вече сме истински приятели.

В момента, в който се прибрахме от хотел „Америкън“, тя рече:

— Има едно нещо, от което изобщо не бива да се притесняваш. И дума няма да отворя за ключовете на проклетия ти хамбар!

— Слава Богу! — рекох.

Според мен още в същия миг тя е била убедена, че ще види вътрешността на хамбара преди да се разсъмне, каквото и да става!

— Искам от теб само да ми нарисуваш една картина — подхвърли Сърк.

— Какво?

— Ти си толкова скромен, че хората наистина те мислят за пълен некадърник!

— Но не и в маскировката — рекох. — Забравяш, че взводът ми получи похвала от президента за своите умения в маскировката!

— Добре де, в маскировката те бива — призна неохотно тя.

— Бяхме толкова добри — ентусиазирах се аз, — че дори до днес никой не е открил поне половината от нещата, които скрихме тогава от врага!

— Това не е вярно — рече тя.

— Нали празнуваме? — отвърнах. — Когато хората празнуват, никога не говорят истината! Така е прието.

— Значи искаш да си замина за Балтимор с мисълта, че всичко, което зная за теб, не е истина, така ли?

— Като имам предвид изключителните ти способности да си пъхаш носа навсякъде, аз съм сигурен, че отдавна знаеш какво за мен е истина и какво не е — отвърнах.