Кърт Вонегът - Синята брада

— На кино всички ветерани, завръщащи се от фронта, са на наша възраст, пък и по-стари — отвърна Тери. Това беше истина. На кино човек никога не вижда невръстните хлапета, които изнасят на плещите си най-тежките сражения.

— Така е — рекох. — А повечето актьори дори и не са помирисвали фронт. Прибират се у дома при жените и децата си край плувните басейни. Денят им е преминал в тежки битки пред камерите, изгърмели са купища халосни патрони и са натръшкали още по-големи купища сплескани с кетчуп „противници“.

— След петдесет години младите ще си представят нашата война именно така — кимна Кичън. — Старци, халосни патрони и кетчуп.

Точно така и стана.

— Благодарение на киното никой няма да вярва, че войната е била изнесена от невръстни хлапаци — предрече той.

— Три години от живота ни! — въздъхна той, имайки предвид войната.

— Все забравяш, че съм започнал от редник! — рекох. — На мен ми отне цели осем! Младостта ми отиде там. но Бог ми е свидетел, че пак я искам!

Бедната Доръти си въобразяваше, че взема за съпруг зрял и бащински настроен ветеран от армията. Но вместо това получи един невероятно егоцентричен и недисциплиниран новобранец, който се държеше като деветнайсет-годишен хлапак!

— Нищо не мога да направя — казах. — Душата ми съзнава, че тялото ми върши лоши неща и се притеснява. Но на тялото ми изобщо не му пука и продължава с дивотиите си.

— Кое, кое? — не разбра Тери. — Душата ми и тялото ми. — Те отделни ли са?

— Надявам се — ухилих се аз. — Защото никак не ми ще да се чувствам отговорен за това, дето го върши тялото ми!

После полу на майтап му разказах как съм си представял, че човешката душа, включително и моята, не е нищо друго, освен една неонова тръба някъде в нас. И тази тръба може само да регистрира това, което става с тялото, без да е в състояние да упражнява контрол над него.

— Ето защо, когато стана свидетел на ужасната постъпка на свой приятел, аз просто го одирам и му прощавам.

— Одираш ли? — учуди се той. — Какво значи одираш?

— Това, което вършат китоловците след като издърпат на борда уловения кит — отвърнах. — Смъкват му кожата, тлъстините и месото чак до кокал. Същото правя и аз хората, но единствено в главата си — махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата им… А после им прощавам. — Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума — одирам!

— Открих я в едно издание на „Моби Дик“, което беше илюстрирано от Дан Грегъри — рекох. — И много си харесах.

Той започна да говори за баща си, който между другото още е жив и съвсем наскоро отпразнува стотния си рожден ден. Представяте ли си?

Обожаваше го. Едновременно с това не искаше никога и в нищо да се състезава с него.

— Бих се намразил за това! — рече.

— За какво?

— Да го победя в каквото и да било.

Поетът Конрад Айкен четял лекции в Йейл по време на следването му в тамошния правен факултет. Той твърдял, че синовете на надарените хора винаги се специализирали в онези области от познанието на своите бащи, в които те били най-неподготвени. Бащата на Айкен бил великолепен лекар, политик и любовник, но покрай всичко това си въобразявал, че е и поет.

— Поезията му била толкова калпава, че Айкен станал именно поет — поясни Кичън. — Аз обаче никога не мога да свия подобен номер на моя старец!

Това, което можа да стори на баща си шест години по-късно, беше да го гръмне с револвер в двора на собствената си колиба, разположена на десетина километра оттук. Както обикновено Кичън бил пиян и както обикновено баща му пристигнал кой знае за кой пореден път да го моли да се лекува от алкохолизма. Макар никой нищо да не успя да докаже, този изстрел е бил израз на едно особено внимание.

Когато Кичън видял, че е гръмнал собствения си баща (между другото куршумът попаднал в рамото му), той не виждал какво друго може да направи, освен да налапа револвера и да се застреля.

Но това вече било случайност.

Благодарение на същото това пътуване с камионетката, аз зърнах за пръв път в живота си своята втора съпруга — Едит Тафт Феърбанкс. Наемането на хамбара бях уговорил със съпруга й — един приветлив безделник, когото по онова време приех просто като безобиден и безполезен за живота тип, но който, след смъртта си, изведнъж се превърна в пример за подражание от моя страна. Защото заех мястото му като съпруг на Едит.

Когато я видях за пръв път, в ръцете й имаше опитомено мече и това беше твърде знаменателно. Тя беше фантастична укротителка на животни от почти всякакви породи, невероятно любеща и снизходителна по отношение на всичко, което даваше някакви признаци на живот. Именно тези свои качества приложи и върху мен, когато аз се бях заврял като термит в онзи хамбар, а тя имаше нужда от нов съпруг — опитоми ме с нежна поезия за природата и вкусните неща за ядене, които оставяше пред плъзгащата се врата на хамбара. Убеден съм, че по този начин е опитомила и първия си съпруг, а после е мислила за него с обич и чувство за покровителство — така, както се мисли за някоя тъпа животинка.