Кърт Вонегът - Синята брада

Събудих го и му казах, че ще го черпя една вечеря в кръчмата „Седар“. Не му казах нищо за голямата ми флорентинска сделка, тъй като той не можеше да бъде участник в нея. Едва два дни по-късно в ръцете му щеше да се появи бояджийския пистолет.

Между другото, след смъртта на графиня Портомаджоре, в колекцията й се оказаха цели шестнайсет платна на Тери Кичън!

Вечеря в този час означаваше, разбира се, и пиене. Край обичайната ни маса в задната част вече седяха трима художници. Ще ги нарека X, У и 2. В знак на внимание и уважение към еснафите, които с нетърпение очакват да чуят какви пропаднали пияници са били първите абстрактни експресионисти, аз ще им кажа какви не са били тези тримата.

Те не бяха, повтарям не бяха: Уилям Базойтс, Джеймс Брукс, Вилем Де Коонинг, Арчил Горки (който, между другото, вече беше покойник), Адолф Готлиб, Филип Гъстън, Ханс Хофман, Барнет Нюман, Джаксън Полок, Ад Райнхарт, Марк Ротко, Клифърд Стил, Сид Соломон или Брадли Уокър Томлин.

По-късно Полок наистина щеше да се появи, но той беше толкова налюлян, че не каза нито дума и скоро си тръгна. Освен това един от присъстващите изобщо не беше художник, доколкото ни бе известно нещо за него. Казваше се Изидор Финкелщайн и беше шивач. Работилницата му бе точно над кръчмата. След две чаши можеше да говори за живопис не по-зле от останалите. Дядо му бил шивач във Виена и ушил няколко костюма на художника Густав Климт още преди Първата световна война.

Обсъждахме въпроса защо не успяваме дори да се издържаме от нашето творчество, макар вече да бяхме направили няколко изложби, бяхме привлекли вниманието на критиката, а списание „Лайф“ помести голяма статия за Джаксън Полок.

Стигнахме до заключението, че към дъното ни теглят единствено дрехите и прическите. Това беше нещо като виц, разбира се. Всичко, което си приказвахме, беше нещо като виц. А аз все още не мога да проумея защо нещата станаха толкова безнадеждни за Полок и Кичън, при това само някакви си шест години по-късно.

И Слейзингър беше там, всъщност тогава се запознахме.

Събираше материал за бъдещата си книга, която трябваше да хвърли светлина върху живота на художниците. И тя, подобно на дузини като нея, така и си остана ненаписана.

Помня какво ми каза някъде към края на вечерта:

— Едно нещо не мога да разбера за вас, дявол да го вземе! Изглеждате толкова всеотдайни, а в същото време сте отчаяно несериозни!

— Всичко в живота е шега — рекох. — Не знаеш ли това?

— Не — отвърна той.

Финкелщайн изрази готовност да реши проблема с облеклото на всеки, който чувства, че има такъв проблем. Срещу незначителна първоначална вноска и на променливо по дати изплащане. В следващия миг цялата компания — X, Y, Z, Кичън и моята особа се озовахме в шивачницата на горния етаж и Финкелщайн се зае да ни взема мерки за костюми. Полок и Слейзингър също присъстваха, но само като зрители. На практика никой освен мен не разполагаше с пари, така че аз платих аванса за всички с пътническите чекове, които ми бяха останали от разходката до Флоренция.

Стана така, че художниците X, У и Z си върнаха дълга с картини още на следващия следобед. Художникът X разполагаше с ключ от апартамента ни — бях му го дал преди време, когато го бяха изхвърлили от хотела за проститутки, който обитаваше, защото си подпалил юргана с цигара. Тъй че той и другите двама вкарали картините си у дома и се измъкнали още преди бедната Доръти да успее да се защити.

Шивачът Финкелщайн е бил истински убиец по време на войната, Кичън също. А аз — никога.

Финкелщайн бил мерач на танк в Трета армия на генерал Патън. Докато ми вземаше мерки за костюма, който притежавам и до днес, той разказваше през зъби (устата му бе пълна с карфици) как два дни преди края на войната в Европа някакво хлапе насочило ръчен противотанков снаряд в гъсениците им и те го направили на решето с картечницата още преди да разберат, че насреща им е недорасло момче.

Изненадата ни връхлетя три години по-късно. Финкелщайн получи удар и умря, а ние вече бяхме започнали да се стабилизираме финансово. И чак тогава разбрахме, че този човек през цялото време тайно е рисувал!

Младата му вдовица Рашел, която, като се замисля сега, страшно много приличаше на Сърк Бърман, направи нещо като самостоятелна изложба от платната му горе в шивачницата, а после я затвори завинаги. Творбите му бяха лишени от амбиция, но въпреки това силни и въздействащи. Величествени и по своему представителни, те до голяма степен отразяваха именно това, което са вършили неговите колеги по героизъм във войната Уинстън Чърчил и Дуайт Дейвид Айзенхауер.