Кърт Вонегът - Синята брада

— Чуй какво ще ти кажа, скъпа — прекъснах я аз. — Във Флоренция продадох картини за десет хиляди долара!

Приземният ни апартамент приличаше на склад за театрален реквизит, направо претъпкан с огромни платна, с които авторите им предпочитаха да ми връщат иначе несъбираеми заеми. „Ще свършиш в затвора — мрачно се шегуваше жена ми. — Защото тези боклуци тук не струват дори три долара!“

Бях я направил толкова нещастна, че дори придоби чувство за хумор. Когато се женехме такова изобщо й липсваше.

— Трябва да си на трийсет и четири години, нали? — попита ме тя. Нейните бяха едва двайсет и три!

— Наистина съм на толкова — уверих я аз.

— Защо тогава не се държиш като трийсет и четиригодишен? — избухна тя. — Защо не се държиш като мъж с жена и деца, който няма да усети как ще чукне четирийсетака и тогава никой няма да му предложи свястна работа? Нима искаш да разнасяш покупки по домовете или да висиш на някоя бензиностанция?

— Това ми намирисва на открита война! — рекох.

— Не я водя аз, а живота, Рабо! Какво стана с човека, за когото се омъжих, господи? Имахме толкова разумни планове за бъдещето! Но ти се събра с онези разхайтени типове и всичко пропадна!

— Винаги съм искал да бъда художник — рекох.

— Никога не си ми го казвал.

— Мислех, че беше невъзможно, но сега съм на друго мнение.

— Твърде късно и твърде рисковано за човек със семейство! — отсече тя. — Събуди се, Рабо! Защо не можещ да бъдеш щастлив с такова хубаво семейство като нашето? Всички други могат!

— Пак ти повтарям — във Флоренция продадох картини за десет хиляди долара!

— И това ще се окажат празни приказки като всичко останало!

— Ако ме обичаш, би трябвало да имаш повече вяра в таланта ми!

— Аз те обичам, но мразя картините и приятелите ти! — извика тя. — Освен това се страхувам за себе си и децата! Войната свърши, Рабо!

— Това пък какво означава?

— Означава, че не е необходимо да правиш велики и опасни неща, които са обречени на провал! Вече си получи медалите, никой не те кара да завладяваш Франция! — Това последното беше намек за амбициозните ни проекти да превърнем Ню Йорк в световна столица на изкуството за сметка на Париж.

— Нали и без това ни бяха съюзници? — добави тя. — Защо трябва да ги завладяваш, какво са ти направили?

Тези въпроси жена ми зададе, когато вече бях на улицата. Следователно, за да приключи разговора, тя трябваше да стори само това, което стори на мен Пикасо — да затвори вратата и да я залости.

Чух я как плаче вътре. Бедната душичка!

Беше късен следобед. Влязох в ателието и оставих куфара си. Тери Кичън спеше на кушетката. Преди да го събудя реших да видя какво е създал в мое отсъствие. Оказа се, че всичките му картини са нарязани с бръснача с дръжка от слонова кост, който беше наследил от дядо си по бащина линия — някогашен президент на Централното управление на железниците в Ню Йорк. От тази постъпка светът на изкуството не беше обеднял кой знае колко, а на мен ми мина през главата една съвсем логична мисъл: добре, че все пак не си е прерязал и китите! Сънят му беше прекрасен, съвсем англосаксонски! Приемаше на Фред Джоунс, който някога беше позирал на Грегъри за илюстрация на някакъв типичен американски герой. А когато двамата с Тери обикаляхме заедно насам-натам, ние наистина си бяхме лика-прилика с Джоунс и Грегъри. На всичкото отгоре Кичън се отнасяше към мен с огромно уважение, съвсем като Фред към Грегъри. Но това вече беше нелепо! Защото Фред наистина си беше един обикновен дръвник, докато приятелчето, което кротко нанка отсреща, имаше диплома от Правния факултет на Йейл, освен това спокойно можеше да бъде професионален пианист, тенисист или играч на голф.

Заедно с този бръснач беше наследил куп разностранни таланти. Баща му е бил първокласен челист, шахматист и градинар, освен това и великолепен юрисконсулт в ред големи компании и един от пионерите за граждански права на негрите.

Спящият ми приятел ме беше задминал и във военното поприще — беше достигнал чин подполковник от десантните войски и се беше прочул с безразсъдната си смелост! Но той предпочиташе да се отнася със страхопочитание към мен поради единственото нещо, което не можеше да върши по-добре — да рисува с фотографическа точност всичко, което се изпречи пред очите му.

А собствените ми платна в това ателие — огромни цветни полета, пред които стоях като омагьосан в продължение на часове — имаха един-единствен смисъл: те трябваше да бъдат началото! Очаквах от тях да стават все по-сложни и по-сложни, докато аз — техният автор — бавно, но сигурно се приближавам към това, което ми убягва от толкова време насам: душата, душата, душата!