Кърт Вонегът - Синята брада

— Ето защо твоята идея е много по-разумна, Рабо. Нека мъжете, които дойдат в моята ротонда, да не открият нищо окуражително в нея. Нека стените крещят насреща им: Край! Край!

Така бе родена втората голяма колекция от творби на американските абстрактни експресионисти след моята. А тя, между другото, бавно, но сигурно, превръщаше в просяци както мен, така и семейството ми, защото разходите по съхранението й бяха съсипващи, а никой не искаше да купува подобни картини!

Мерили поръча десет парчета, по хиляда долара всяко. Без да ги вижда, доверявайки се изцяло на моята преценка.

— Ти се шегуваш! — възкликнах аз.

— Графиня Портомаджоре никога не се шегува! — отвърна тя. — А аз съм толкова благородна и богата, колкото всички предишни обитатели на този дворец! Затова прави каквото ти казвам!

И аз се подчиних.

После попита дали нашата малка банда се беше кръстила някак. Не, изобщо не бяхме мислили за това. Кръстиха ни критиците. По нейно мнение би трябвало да се наречем „Банда Генезис“, тъй като сме се завърнали към самото начало на Битието — още преди формирането на Материята.

Идеята ми се стори добра и реших да я предложа на останалите като се върна у дома. Но стана така, че никой от нас не я възприе, по неизвестни за мен причини.

Приказвахме часове, навън се мръкна.

— Мисля, че вече е време да си вървиш — каза накрая Мерили.

— Звучи ми като това, което ми каза преди четиринайсет години, на деня на Свети Патрик — рекох.

— Дано този път не ме забравиш толкова бързо — отвърна тя.

— Никога не съм го правил.

— Забрави да се тревожиш за мен — рече тя. — Давам ти честната си дума, графиньо — изправих се аз. — Това повече няма да се случи.

Оказа се, че това е последната ни среща, въпреки че си разменихме по няколко писма. Едно от тях току-що изрових от архивите си — датирано е 7 юни, 1953-а, около три години след нашия разговор във Флоренция. В него тя твърди, че в крайна сметка не сме успели да рисуваме картини за нищото, тъй като във всяко от платната ни откривала присъствието на хаоса. „Кажи това и на останалите членове на «Генезис»“, пише тя. Всичко, разбира се, е една приятна шега.

Пазя копието на телеграмата, с която отговорих на това писмо. Ето го:

ТАМ НЕ ТРЯБВА ДА ИМА ДОРИ ХАОС. ЩЕ ДОЙДЕМ ДА ГО НАРИСУВАМЕ НА МЯСТО. ЧЕРВЕНИ ЛИ СА ЛИЦАТА НИ. СВЕТИ ПАТРИК.

Сводка от настоящето: Пол Слейзингър доброволно реши да иде в психиатричната клиника на болницата за администратори-ветерани в Ривърхед. Наистина не знам как да се справя с лошите химически съединения, които тровят кръвообращението му. Дори сам си признава, че се превръща в маниак. Госпожа Бърман не крие удоволствието си, че той се маха оттук.

Май наистина ще е по-добре грижата за Слейзингър да поеме неговия Чичо Сам.

Много неща ме карат да се срамувам, но старото ми сърце най-много се свива при мисълта за провала ми като съпруг на добрата и храбра Доръти и неизбежното отчуждаване на синовете ми Анри и Тери. От мен — техният татко!

Какво ли ще пише срещу името Рабо Карабекян в големия тефтер, който ще бъде отворен в деня на Страшния съд? Вероятно следното:

Войник: — отличен!

Съпруг и баща: — пълен провал!

Сериозен художник: — пълен провал!

Когато се върнах от Флоренция, у дома ме чакаше истински ад. Добрата храбра Доръти и двете момчета бяха пипнали някакъв нов вид грип — поредното следвоенно чудо. Идвал да ги преглежда лекар, пак щял да дойде. Жената от горния етаж им приготвяла по нещо за хапване. Договорихме се да се държа по-надалеч, докато Доръти се изправи на крака — най-добре в ателието над Юниън Скуеър, което бяхме наели заедно с Тери Кичън.

Колко по-умно бихме постъпили, ако се бяхме договорили да се държа настрана за следващите сто години!

— Преди да тръгна искам да ти кажа, че нося наистина добри новини — рекох.

— Да не би да се местим в оная проклета къща насред пущинаците? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Макар че и ти, и децата положително ще обикнете това място. Там има чудесен въздух и прекрасна гледка към океана.

— Да не би някой там да ти е предложил постоянна работа? — зададе следващия си въпрос тя.

— Не.

— Но ти ще си потърсиш, нали? Ще вземеш най-сетне тази диплома по бизнес-администрация, в името на която се лишавахме от толкова много неща! А после ще почнеш да чукаш от врата на врата, докато си намериш сериозна работа, за да имаме все пак някакъв сигурен доход!