Кърт Вонегът - Синята брада

Тя му признала, че според нея целия свят е полудял.

Той отвърнал, че в това няма нищо чудно, тъй като от доста време насам светът и тъй и тъй приличал на лудница или затвор.

В желанието си да илюстрира по-убедително своето твърдение, тя му разказала за заповедта на Мусолини, според която министърът на културата трябвало да се ожени за нея.

А ето какъв бил неговия отговор, разбира се, според това, което ми каза Мерили:

— Ако в сърцето ви съществува капчица обич към Америка, вие трябва да приемете!

Ето как дъщерята на миньора се превърнала в графиня Портомаджоре.

Мерили разбрала, че съпругът й е английски агент чак в края на войната. До този момент и тя, като всички останали, го смятала за безволев глупак, но му прощавала, тъй като двамата живеели изключително леко и безпроблемно.

— Винаги беше забавен и любезен, засипваше ме с комплименти — каза тя. — Изпитваше истинска наслада от компанията ми, двамата непрекъснато танцувахме!

Оказа се, че още една жена в живота ми е обзета от манията за танци, готова да приеме поканата на всеки евентуален партньор.

— Но ти никога не си танцувала с Дан Грегъри — изразих недоумението си аз.

— Той не искаше — отвърна тя. — Ти също.

— Но аз никога не съм умеел да танцувам!

— Който иска, умее! — отвърна тя.

Новината, че съпругът й е английски шпионин, почти не я изненадала.

— Гардеробът му беше пълен с парадни униформи, а аз така и не си направих труда да науча коя при какъв случай се носи — рече тя. — Всички бяха обсипани с разни емблеми и инициали, значението на които така и не успях да дешифрирам. Никога не го попитах: „За какво са ти дали този медал. Бруно? Какво означава орелът на ръкава ти? Какви са тези кръстове на якичката?“ Може би затова приех признанието му, че е английски шпионин, просто като част от многобройните му военни дрънкулки. То просто нямаше нищо общо нито с мен, нито с него.

Очаквала, че ще се чувства ужасно след разстрела му, но на практика не станало нищо подобно. А после си дала сметка, че италианския народ е единственият й истински и верен приятел.

— Отнасяха се към мен с обич, Рабо — рече тя. — Аз също ги обичах и пет пари не давах за дрънкулките, с които се кичеха!

— Тук съм си у дома, Рабо — добави тя. — Никога не бих подозирала за съществуването на тази прекрасна страна, ако не беше оня откачен Дан Грегъри. Но благодарение на няколко разхлабени винтчета в главата на някакъв московски арменец, аз съм си у дома. У дома!

— А сега ми разкажи какво прави ти през всичките тези години — подкани ме тя.

— Не знам защо, но имам чувството, че в живота ми няма абсолютно нищо, което би представлявало интерес за теб — отвърнах аз.

— Хайде, хайде! — рече тя. — Изгубил си едно око, оженил си се, възпроизвел си се на два пъти и отново си се заловил да рисуваш! Нима това е безинтересен живот?

А аз си помислих, че от онзи празник на Свети Патрик насам, в който изгубих своята девственост с тази красива жена, наистина се бяха случили няколко интересни събития, от които се чувствах горд и щастлив. Не бяха много наистина, но все пак се бяха случили. Знаех купища вицове, които си разказвахме с моите приятелчета край масата в кръчмата „Седар“. Заех се да й ги разказвам. Тя беше живяла истински живот, докато аз бях събирал вицове. Тя си беше у дома, а аз нямах дом и едва ли някога щях да имам.

Войнишки анекдот номер едно:

— По време на освобождението на Париж отивам да видя как е Пабло Пикасо — този истински Сатана в очите на Дан Грегъри — започнах аз. — Той отваря вратата без да сваля веригата и вика, че е зает и не иска да го безпокоят. Навън все още продължават престрелките. После затръшва вратата и я заключва.

— Вероятно е научил какви ужасни неща е казвал за него нашият господар и закрилник! — засмя се Мерили. После добави, че ако знаела, че съм жив щяла да запази едно италианско списание, в което имало колаж на Пикасо от реклами на американски цигари — нещо, което само ние двамата бихме оценили по достойнство. Оригиналните реклами показвали как трима каубои пушат около лагерен огън, а Пикасо ги разместил така, че от тях се получила котка.

Сред всички експерти на света само Мерили и аз бихме успели да идентифицираме художника на изопачения плакат — и той можеше да бъде единствено Дан Грегъри.

Тривиално, нали?

— Вероятно Пикасо за пръв и последен път обръща някакво внимание на най-известния художник в историята на Америка — рекох.