Кърт Вонегът - Синята брада

— Имаше много врагове — поясни Мерили. — Те непрекъснато го клепали пред Мусолини, постоянно му повтаряли, че графът е педераст и английски шпионин. Диктаторът без съмнение е знаел за слабостта му към мъжете и младите момчета, но и през ум не му е минавало, че подобен глупак би имал куража и самообладанието да бъде шпионин.

Когато Мусолини заповядал на своя министър да докаже мъжествеността си като се ожени за Мерили, той му връчил и един документ за подпис от евентуалната младоженка. Идеята му била да неутрализира евентуалното недоволство от страна на старата италианска аристокрация, която едва ли би приела мълчаливо наследяването на стари имоти с историческо значение от една американска фльорца. В документа се посочвало, че ако графът почине преди своята съпруга, тя ще разполага с неговата собственост, докато е жива, но не може да я продава или завещава на никого. А след смъртта й имотите ще минат във владение на най-близкият роднина на графа но мъжка линия, който, както вече ви казах, се оказа някакъв търговец на автомобили в Милано.

На другия ден японците извършили своето изненадващо нападение над Пърл Харбър и потопили значителна част от бойните кораби на Съединените щати. Така тази все още пацифистки настроена и антимилитаристична страна била принудена да обяви война не само на Япония, но и на нейните съюзници — Германия и Италия.

Но още преди Пърл Харбър Мерили отговорила отрицателно на единственото в живота си предложение за брак, въпреки че то идвало от един истински, при това богат, благородник. Тя му благодарила за щастливите мигове, които й донесла неговата компания, но категорично подчертала, че предложението и придружаващият го документ я накарали да се събуди от чудесния сън и да реши, че е крайно време да се прибере обратно в Съединените щати. Там, макар и без покрив над главата си, щяла да направи опит да разбере собствената си същност и да постигне духовно равновесие.

На другата сутрин, тръпнеща от вълнение при мисълта за скорошното си завръщане у дома, тя изведнъж открила, че въпреки топлото слънце и синьото небе, Рим изведнъж се превърнал в мрачен и студен град, сякаш потънал в тъмен порой — според признанието, което направи пред мен във Флоренция.

Същата сутрин чула по радиото за нападението над Пърл Харбър. Една от новините се отнасяла до онези близо седем хиляди американски граждани, които живеели в Италия. Посолството на Съединените щати, които, технически погледнато, все още имали нормални мирновременни отношения с Италия, съобщавало, че взема мерки за незабавната евакуация на всички, които желаят да се приберат у дома. От своя страна италианското правителство декларирало, че ще предостави всички възможни улеснения на желаещите да напуснат страната американски граждани, но едновременно с това подчертало, че няма никакви причини за масово бягство, тъй като между Италия и САЩ съществуват тесни исторически връзки, които не би трябвало да се прекъсват само за да бъдат задоволени политическите амбиции на евреи, комунисти и разлагащата се Британска империя.

В този момент се появила личната камериерка на Мерили с баналното съобщение, че пристигнал някакъв майстор, натоварен със задачата да провери спалнята й за евентуално изтичане на газ от инсталацията. Човекът се вмъкнал вътре със своите инструменти и защитно облекло, започнал да почуква стените и да си мърмори нещо под носа. На италиански, разбира се. Едва след като се уверил, че е останал насаме със стопанката, той изведнъж преминал на мекото произношение, характерно за американците от Средния запад.

Без да извръща лице от стената, той съобщил на Мерили, че е представител на Военния департамент на Съединените щати — така се наричало тогава Министерството на отбраната. В онези години все още не сме имали специална разузнавателна служба. Мъжът казал, че няма представа за отношението й към демокрацията и фашизма, но бил длъжен да я помоли от името на родината да остане в Италия и да продължи близките си отношения с правителството на Мусолини.

Между другото, Мерили едва тогава се замислила сериозно за отношението си към фашизма и демокрацията. И бързо стигнала до заключението, че демокрацията й звучи по-привлекателно.

— Но защо трябва да остана тук? — заинтересувала се тя.

— Защото рано или късно ще чуете нещо, което би било от огромно значение за нас — отвърнал мъжът. — Защото рано или късно родината може да изпита нужда от вас. Което, естествено, може и да не стане.