Кърт Вонегът - Синята брада

Мерили стоеше в средата на величественото помещение, облечена в черно отгоре-додолу. Все още беше в траур за покойния си съпруг — граф Бруно.

На лицето й нямаше мъртвешка маска, но то беше толкова бледо и толкова близо по цвят до сламенорусата й коса, че под слабата светлина, идваща откъм купола, главата й приличаше на скулптура, изваяна от къс стара слонова кост.

Бях ужасен.

А гласът й прозвуча осъдително и едновременно с това надменно.

— Ето че отново се срещнахме с моето малко и безбожно арменско протеже — каза тя.

— Бас държа, че пристигаш наточен за чукане — каза тя. Думите й отлетяха към купола и се върнаха към нас под формата на шепот. Сякаш Светата Троица, изографисана горе, се бе заела да ги обсъди.

— Но те чака изненада — продължи тя. — Днес дори няма да се ръкуваме!

Поклатих глава в знак на разочарование и попитах:

— Защо си ми толкова ядосана?

— По време на Голямата депресия мислех, че ти си единственият ми истински приятел на този свят — отвърна тя. — Но след като си легнахме, ти изчезна и повече не се появи!

— Невероятно! — рекох. — Нали ти беше тази, която ми каза да се махам… за доброто и на двама ни! Забравила ли си това?

— Сигурно си бил дяволски доволен да го чуеш, нали? Защото побърза да изчезнеш!

— А ти какво очакваше да сторя?

— Да ми дадеш някакъв знак, че мислиш за мен — отвърна тя. — Какъвто и да е! Имаше на разположение цели четиринайсет години да го сториш, но уви! Не се обади по телефона, не прати дори една пощенска картичка! А сега се появяваш тук и очакваш какво? Очакваш пак да чукаш!

— Искаш да кажеш, че можехме да продължаваме да бъдем любовници, така ли? — попитах с недоверие аз.

— Любовници? Любовници? Любовници? — дрезгаво ме имитира тя. Ехото на презрението й към думата „любовници“ прозвуча над главите ни така, сякаш горе се бяха вчепкали ято косове.

— На Мерили Кемп никога не й е липсвала обич! — продължи тя. — Баща ми ме обичаше толкова много, че всеки ден ме биеше. Футболният отбор на колежа ме обичаше толкова много, че ми се изреди до последната резерва в нощта на абитуриентския бал. Помощник-режисьорът на „Фоли Зигфилд“ ме обичаше толкова много, че ме заплаши с уволнение и киселина в лицето, ако не се включа в харема на любовниците му. Дан Грегъри ме обичаше толкова много, че ме хвърли по стълбите, когато разбра, че ти изпращам от неговите материали.

— Какво?! — смаях се аз.

Тогава тя ми разказа истинската история покрай приемането ми за чирак на Дан Грегъри. Бях сащисан.

— Но… Но нима той не хареса рисунките ми? — промърморих объркано аз.

— Не! — отсече тя.

— Това беше първият бой, който отнесох заради теб — информира ме тя. — Вторият отнесох след като правихме любов и ти се измъкна! Сега нека си поговорим за всички чудесни неща, които ти си сторил за мен!

— Никога в живота си не съм се чувствал толкова засрамен! — промълвих аз.

— Добре, тогава аз ще ти ги припомня — рече тя. — Излизаше с мен на глупави, но прекрасни и щастливи разходки.

— Да — кимнах. — Помня ги.

— Търкаше крака в килима и наелектризираше врата ми когато най-малко очаквах това.

— И това помня.

— И понякога беше много лош!

— Вероятно когато се любехме — рекох.

— Не, не! — отново избухна тя. — Мръсник такъв! Невероятен мръсник! Музеят на модерното изкуство!

— Значи изгуби окото си във войната — рече тя.

— Фред Джоунс също — отвърнах.

— Като Лукреция и Мария.

— Те пък кои са?

— Готвачката ми и жената, която те посрещна — отвърна тя.

— Много медали ли получи? — попита тя. Всъщност, в това отношение съвсем не бях зле. Имах

„Бронзова звезда“ с лентички, „Пурпурно сърце“ за раняването, „Президентска похвала пред строя“, „Войнишки медал“, значка „Отлична служба“ и накрая — „Почетна лента за Евро-африканско-близкоизточната военна операция“, декорирана със седем „Бойни звезди“.

Най-много се гордеех с „Войнишкия медал“, който обикновено се дава на боец, спасил живота на свой другар, независимо дали това е станало на бойното поле или не. През 1941 година водех курс по маскировка на група школници във Форт Бенинг, щат Джорджия. Видях, че в едно от помещенията избухва пожар и вдигнах тревога. После, без да мисля за собствената си безопасност, се втурнах вътре. Сторих го два пъти и измъкнах двама новобранци, и двамата в безсъзнание.

Бяха единствените войници в помещението, което по това време би трябвало да е празно. Скрили се вътре да пийнат и сами предизвикали пожара. За това провинение получиха по две години поправителен труд. плюс разжалване и лишаване от заплата.