* * *
Мерили стоеше в средата на величественото помещение, облечена в черно отгоре-додолу. Все още беше в траур за покойния си съпруг — граф Бруно.
На лицето й нямаше мъртвешка маска, но то беше толкова бледо и толкова близо по цвят до сламенорусата й коса, че под слабата светлина, идваща откъм купола, главата й приличаше на скулптура, изваяна от къс стара слонова кост.
Бях ужасен.
А гласът й прозвуча осъдително и едновременно с това надменно.
— Ето че отново се срещнахме с моето малко и безбожно арменско протеже — каза тя.
— Бас държа, че пристигаш наточен за чукане — каза тя. Думите й отлетяха към купола и се върнаха към нас под формата на шепот. Сякаш Светата Троица, изографисана горе, се бе заела да ги обсъди.
— Но те чака изненада — продължи тя. — Днес дори няма да се ръкуваме!
Поклатих глава в знак на разочарование и попитах:
— Защо си ми толкова ядосана?
— По време на Голямата депресия мислех, че ти си единственият ми истински приятел на този свят — отвърна тя. — Но след като си легнахме, ти изчезна и повече не се появи!
— Невероятно! — рекох. — Нали ти беше тази, която ми каза да се махам… за доброто и на двама ни! Забравила ли си това?
— Сигурно си бил дяволски доволен да го чуеш, нали? Защото побърза да изчезнеш!
— А ти какво очакваше да сторя?
— Да ми дадеш някакъв знак, че мислиш за мен — отвърна тя. — Какъвто и да е! Имаше на разположение цели четиринайсет години да го сториш, но уви! Не се обади по телефона, не прати дори една пощенска картичка! А сега се появяваш тук и очакваш какво? Очакваш пак да чукаш!
— Искаш да кажеш, че можехме да продължаваме да бъдем любовници, така ли? — попитах с недоверие аз.
— Любовници? Любовници? Любовници? — дрезгаво ме имитира тя. Ехото на презрението й към думата „любовници“ прозвуча над главите ни така, сякаш горе се бяха вчепкали ято косове.
— На Мерили Кемп никога не й е липсвала обич! — продължи тя. — Баща ми ме обичаше толкова много, че всеки ден ме биеше. Футболният отбор на колежа ме обичаше толкова много, че ми се изреди до последната резерва в нощта на абитуриентския бал. Помощник-режисьорът на „Фоли Зигфилд“ ме обичаше толкова много, че ме заплаши с уволнение и киселина в лицето, ако не се включа в харема на любовниците му. Дан Грегъри ме обичаше толкова много, че ме хвърли по стълбите, когато разбра, че ти изпращам от неговите материали.
— Какво?! — смаях се аз.
Тогава тя ми разказа истинската история покрай приемането ми за чирак на Дан Грегъри. Бях сащисан.
— Но… Но нима той не хареса рисунките ми? — промърморих объркано аз.
— Не! — отсече тя.
* * *
— Това беше първият бой, който отнесох заради теб — информира ме тя. — Вторият отнесох след като правихме любов и ти се измъкна! Сега нека си поговорим за всички чудесни неща, които ти си сторил за мен!
— Никога в живота си не съм се чувствал толкова засрамен! — промълвих аз.
— Добре, тогава аз ще ти ги припомня — рече тя. — Излизаше с мен на глупави, но прекрасни и щастливи разходки.
— Да — кимнах. — Помня ги.
— Търкаше крака в килима и наелектризираше врата ми когато най-малко очаквах това.
— И това помня.
— И понякога беше много лош!
— Вероятно когато се любехме — рекох.
— Не, не! — отново избухна тя. — Мръсник такъв! Невероятен мръсник! Музеят на модерното изкуство!
* * *
— Значи изгуби окото си във войната — рече тя.
— Фред Джоунс също — отвърнах.
— Като Лукреция и Мария.
— Те пък кои са?
— Готвачката ми и жената, която те посрещна — отвърна тя.
* * *
— Много медали ли получи? — попита тя. Всъщност, в това отношение съвсем не бях зле. Имах
„Бронзова звезда“ с лентички, „Пурпурно сърце“ за раняването, „Президентска похвала пред строя“, „Войнишки медал“, значка „Отлична служба“ и накрая — „Почетна лента за Евро-африканско-близкоизточната военна операция“, декорирана със седем „Бойни звезди“.
Най-много се гордеех с „Войнишкия медал“, който обикновено се дава на боец, спасил живота на свой другар, независимо дали това е станало на бойното поле или не. През 1941 година водех курс по маскировка на група школници във Форт Бенинг, щат Джорджия. Видях, че в едно от помещенията избухва пожар и вдигнах тревога. После, без да мисля за собствената си безопасност, се втурнах вътре. Сторих го два пъти и измъкнах двама новобранци, и двамата в безсъзнание.
Бяха единствените войници в помещението, което по това време би трябвало да е празно. Скрили се вътре да пийнат и сами предизвикали пожара. За това провинение получиха по две години поправителен труд. плюс разжалване и лишаване от заплата.
Читать дальше