Кърт Вонегът - Синята брада

— Не — рекох.

— И аз не съм много сигурен — поклати глава той и лицето му се изкриви. — Мисля… Мисля, че за всеки художник е полезно, а дори и необходимо да осъзнае нещата, които не може да прави и да не измъчва платното. Според мен именно с това ни привличат сериозните творби-с липсата на онова, което наричаме „характер“, а понякога дори и „болка“…

— Разбирам — промълвих аз.

— Май и аз започнах да разбирам — видимо се отпусна той. — За пръв път изричам подобни неща на глас. Колко е интересно!

— Не мога да разбера дали ме приемате за обучение или не — настоях аз.

— Не, отхвърлен си! — махна с ръка той. — Не би било честно да те приема!

Ядосах се и извиках:

— Отхвърляте ме въз основа на някаква мъглява теория, която току-що измислихте!

— Не, не — възрази той. — Отхвърлих те още преди да ми хрумне каквото и да било!

— Въз основа на какво?

— Въз основа на първата рисунка в твоята папка — отвърна той. — „Пред теб е човек, лишен от страст“, каза ми тя. А аз си зададох въпроса, който сега ще задам и на теб: „Защо да го уча на езика на живописта, след като у него не съществува нищо, за което иска да говори до болка?“

Трудни времена!

Така попаднах в курса по писателско майсторство, провеждан три пъти седмично от един сравнително известен писател на име Мартин Шауп. Макар и бял, той пишеше изключително за черни. Дан Грегъри беше илюстрирал поне два от неговите разкази. Естествено, с обичайното задоволство и симпатия, които изпитваше към всички хора, вярващи че са орангутани.

Шауп каза, че няма да стигна далеч, ако не проявя по-голям ентусиазъм към описанията, особено когато става въпрос за човешки лица. Той знаеше, че рисувам и му се струваше странно, че пренебрегвам подробните описания.

— Идеята за словесно описание на хора или предмети ще се стори толкова странна на всеки, който поне малко умее да рисува, колкото може би идеята за благотворителна вечеря, състояща се от сачмени лагери и натрошени стъкла — отвърнах му аз.

— В такъв случай ще е по-добре да се откажеш от този курс — рече той. И аз го послушах.

Нямам представа какво е станало и с Мартин Шауп. Може би са го убили по време на войната. Сърк Бърман никога не беше чувала за него. Човек ту го вижда, ту му се губи напълно…

Сводка от настоящето: Пол Слейзингър, който също преподава писателско майсторство от дъжд на вятър, се завърна триумфално в нашия живот! Всичко е простено и забравено. В момента е горе в спалнята и спи като заклан. А като се събуди ще става каквото ще става!

Снощи бе докаран тук от спасителния екип на Доброволческия противопожарен отряд в Спрингс. Събудил всичките си комшии посред нощ като викал за помощ през всички възможни прозорци на къщата си. Спасителният екип искал да го закара в Ривърхед, в болницата за администратори-ветерани. Всички виждали, че е ветеран. Аз също съм ветеран!

Но той се успокоил и обещал на спасителите си да бъде кротък, само да го докарат дотук. Те позвъниха на входната врата, аз станах и ги поканих да влязат във фоайето с момиченцата и люлките. В средата на групата, стегнат в усмирителната риза и едновременно подкрепян от нея, се поклащаше любимият ми приятел Слейзингър. Придружителите му нямаха нищо против да го освободят с експериментална цел, но все пак искаха да получат моето съгласие.

Междувременно долу се появи и Сърк Бърман, и тя като мен по пижама. Хората вършат странни неща, когато се сблъскат с някой, за когото изобщо не им минава през ум. Сърк Бърман възнагради Пол Слейзингър с тежък, мрачен и продължителен поглед, след което ни обърна гръб и се зае да изравнява рамките на момиченцата с люлките. Най-накрая разбрах, че тази на пръв поглед неустрашима жена, все пак се бои от нещо. Бои се от лудостта.

Очевидно за нея ненормалните са горгони. Погледне ли някой луд, значи веднага ще се превърне в камък. В тая работа май има хляб!

Слейзингър беше кротък като агънце, докато го разопаковаха.

— Само ме сложете да си легна — рече, после назова името на стаята, в която желаеше да бъде — онази на втория етаж с картината „Замръзнали звуци № 7“ на Адолф Готлиб над камината и прозорец, обърнат към дюните на широкия плаж и океана. Искаше точно тази стая и никоя друга, сякаш имаше наследствени права над нея. Което означава, че е обмислял предварително да се нанесе при мен. Обмислял го е поне няколко часа, а може би и десетилетия наред. Аз бях неговата застрахователна полица. Знаел е, че рано или късно просто ще се предаде, ще се вцепени и ще се остави да бъде закаран в крайбрежния дом на един приказно богат арменец.