Кърт Вонегът - Синята брада

Тази душевна нагласа позволява на много от нас да лъжат, мамят и крадат, да предлагат на останалите боклуци, отрови и пошли развлечения. А това повдига закономерния въпрос: какво представляваме ние, останалите? Може би сме непълноценни аборигени, а?

С тази душевна нагласа се обясняват и голяма част от погребалните ни ритуали. Замислите ли се по този въпрос, несъмнено ще стигнете до заключението, че посланието на изключително разнообразните обреди е само едно: ограбил до шушка този далечен континент, покойникът най-сетне се завръща у дома със златото на Елдорадо.

Но да се върнем обратно в 1936 година! Слушайте: Небогоявлението, на което се наслаждавахме двамата с Мерили, скоро приключи. Но ние добре се възползвахме от него и, вкопчили се здраво един в друг, започнахме да изследваме онова, което, предполагам, трябваше да бъде изследвано. Целта ни беше да разберем в какви точно инструменти сме се превърнали. Открихме нещо топло и гъвкаво, опънато върху скеле с неизвестен произход. После долу се затръшна входната врата и ние сторихме точно това, което някога Тери Кичън сподели с мен за подобна ситуация:

— Богоявлението се връща и ние всички трябва да нахлузим дрехите си и да започнем да тичаме в кръг като обезглавени пилета.

Докато се обличахме, аз прошепнах на Мерили, че я обичам с цялата си душа. Какво повече можех да кажа? — Не е вярно, ти не можеш да сториш това — хладно отвърна тя, сякаш бях някакъв напълно непознат човек. — Ще стана не по-малко велик илюстратор от него — обещах й аз.

— С някоя друга, но не и с мен — отвърна тя. Държеше се така, сякаш я свалях на обществено място, сякаш великолепната ни близост изобщо не беше се случила. — Нещо лошо ли направих? — попитах отчаяно аз. — Нито лошо, нито добро — отвърна тя. — Аз също. — После спря да се облича и ме погледна в очите. Тогава все още имах две. — Това никога не се е случило! — И отново се залови с тоалета си. По-късно попита: — Добре ли се чувстваш?

Отвърнах, че се чувствам страхотно.

— И аз — рече тя. — Но няма да трае дълго. А после ми дрънкайте за реализъм!

Въобразявах си, че вече имаме договор за вечно съжителство. Много хора си въобразяват подобни неща след сексуален контакт. Вече си мислех, че Мерили ще роди дете от мен. Още не знаех, че е станала стерилна след някаква инфекция, пипната по време на онзи аборт в уж напълно антисептичната Швейцария. Знаех толкова малко неща за нея! Щях да понауча това-онова чак след четиринайсет години!

— Сега какво ще правим? — попитах я аз.

— Кой какво ще прави?

— Ние.

— Имаш предвид това, което ще правим след като напуснем този уютен дом с храбра усмивка на уста и вплетени ръце? — уточни тя. — Има една опера, която ще ти разбие сърцето.

— Опера ли?

— Красивата любовница на велик художник, два пъти по-възрастен от нея, прелъстява чирака, който пък може да й бъде син — поясни тя. — Хващат ги и ги изхвърлят навън. Тя е убедена, че с любов и съвети ще успее да превърне и момчето във велик художник, но в крайна сметка двамата умират от студ.

И горе-долу точно така стана.

— Ти ще трябва да си идеш, но аз ще остана — каза тя. — Имам малко спестени пари, ще ти стигнат за седмица-две. И без това ти беше време да се махнеш оттук. Започна да се чувстваш прекалено удобно.

— Как можем да се разделим след всичко, което се случи? — попитах аз.

— Докато то се случваше, часовниците бяха спрели — отвърна тя. — Сега отново вървят. Забрави го, все едно че нищо не е станало.

— Как бих могъл? — попитах отчаяно аз.

— Аз вече го забравих — отвърна тя. — Ти си още хлапе, а на мен ми трябва мъж, който да ме закриля. Дан е мъж.

Объркан и унижен, аз се прибрах в стаята си и започнах да си събирам багажа. Тя не дойде да ме изпрати. Нямах представа в коя от многобройните стаи се скри, нито пък какво прави там. Никой не ме изпрати.

Напуснах завинаги този дом при залез слънце. Беше 1936 година, денят на Свети Патрик. Дори не хвърлих прощален поглед на месинговата горгона на вратата.

Първата самостоятелна нощ в живота си прекарах в YMCA на милионера-филантроп Вандербилт, само на една пряка от къщата на Грегъри. Въпреки това видях Мерили чак след четиринадесет години. Тогава имах чувството, че тя ме предизвиква да постигна големи финансови успехи, след които да се върна и да я отнема от Дан Грегъри. В продължение на месец-два наистина си фантазирах на тая тема. Нима в разказите, които Грегъри илюстрираше, не ставаше точно така?