Кърт Вонегът - Синята брада

След войната споделих с Тери Кичън как в продължение на три часа съвършена любов с Мерили имах чувството, че съм потънал в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса.

— Изпитал си небогоявление — рече той.

— Моля?

— Това е мой термин — обясни Тери. Тогава той още не знаеше, че ще стане велик художник и си запълваше времето с приказки, от момента, в който му купих онзи бояджийски пистолет ни деляха много години. От своя страна и аз не бях нищо повече от бъбривец, намерил компания в артистичните среди. Все още вярвах, че ще стана бизнесмен.

— Проблемът на Бог не се крие във факта, че прекалено рядко ни се явява — продължи Тери. — Проблемът Му се състои точно в обратното — Той практически постоянно ни стиска за гушите — мен, теб и всички останали.

Току-що се бил върнал от следобедната си обиколка в Метрополитенския музей на изкуството, в който много картини са плод на Божествена инструкция — онези за Адам и Ева, за Дева Мария и различните светци-многострадалци.

— Ако може да се вярва на художниците, подобни моменти идват изключително рядко — продължи той и си поръча още едно двойно уиски, сигурен, че ще оправя сметката. — Обикновено ги наричат „просветление свише“ или „Богоявление“, но аз мога да те уверя, че се срещат толкова често, колкото и мухите в кухнята.

— Разбирам — рекох. Мисля, че свидетел на тези разсъждения беше и Полок, макар че тримата получихме доста по-късно прозвището „Тримата мускетари“. Той беше истински художник, затова почти не говореше. Когато Тери Кичън стана истински художник, и той почти престана да говори.

— Бил си в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса, а? — попита ме Тери. — Това е изключително точно описание на състоянието „небогоявление“ или поточно — на онзи изключително рядък миг, в който Всемогъщия ти пуска гушата и ти позволява да се почувстваш човек. Колко дълго трая това чувство?

— Не зная — колебливо отвърнах аз. — Може би около половин час…

— Точно така! — отвърна той и се облегна назад, изпълнен с дълбоко задоволство.

Това се случи май същия следобед, в който наех малко ателие за нас двамата. Намираше се на тавана на една къща на Юниън Скуеър и беше собственост на някакъв фотограф. В онези години наемите на подобни ателиета в Манхатън бяха просто смешни. Всеки художник можеше да си позволи да живее в Ню Йорк! Представяте ли си?!

— Жена ми ще ме убие, ако научи! — предупредих го аз.

— Давай й седем божествени просветления седмично и тя положително ще ти прощава всичко! — отвърна той.

— Лесно е да се каже — рекох.

Онези, които са убедени, че книгите на Поли Медисън разрушават основите на американското общество като обясняват на ученичките, че ако не внимават могат да забременеят и прочие неща, положително биха възприели теорията на Тери Кичън за небогоявленията като богохулство. Аз обаче не съм срещал друг човек, който с такава готовност да търси начини да служи на Бога. Би могъл да направи блестяща кариера на всяко поприще — на политиката, финансите, бизнеса или правото, свиреше превъзходно на пиано и беше отличен спортист. Ако беше останал в армията, положително щеше да стане генерал, а дори и Началник на Генералния щаб.

Но когато аз се запознах с него, той вече беше обърнал гръб на всички тези заложби и единствената му мечта бе да стане художник. Въпреки че не беше вземал уроци по рисуване и едва ли беше в състояние да очертае контурите на една обикновена ябълка!

— Все нещо на тоя свят трябва да си струва усилието — каза Тери. — А рисуването е едно от малкото неща в живота, които не съм опитвал никога.

Много хора са убедени, че Тери би могъл да рисува и, реалистично, стига да е искал. Това убеждение се базира на една малка картина, която доскоро беше окачена във фоайето ми. Той така и не й даде име, но днес тя е широко известна с наименованието „Магическия прозорец“. Изключвайки един съвсем малък фрагмент от нея, тя спокойно би могла да се окачестви като типично за Кичън произведение, което наподобява яркооцветен буреносен облак, заснет от спътник в стратосферата или каквото друго ви хрумне. Но ако внимателно се вгледате в споменатия фрагмент, с удивление ще откриете, че той представлява обърнато наопаки копие от известното платно на Джон Сингър Сарджънт „Портрет на мадам X.“, с прочутите млечнобели рамене, вирнато носле и всичко останало.

Много съжалявам, приятели, но тази причудлива добавка, този магически прозорец, не е работа на Тери и никога не би могъл да бъде. Направи го един смотан илюстратор, и то след дълги увещания от страна на Тери. Името му е малко странно: Рабо Карабекян.