Кърт Вонегът - Синята брада

Тя няма да ме погледне преди да стана достоен за нея. Когато ме изхвърли, Дан Грегъри току-що бе започнал работа върху илюстрациите на новото издание на „Приказка за крал Артур и неговите рицари“. Мерили му позираше за Гуинъвер. Аз пък щях да й донеса Светия Граал.

Но благодарение на Голямата депресия скоро разбрах, че едва ли ще постигна нещо. Не бях в състояние дори да доставя прилична храна и легло на безценната си особа, често бях принуден да се редя на опашка за чиния супа и безплатна нощувка сред стотици несретници като мен. През деня стоях на топло в библиотеката и попълвах празнотите в образованието си като четях исторически книги, романи, поезия от прочути автори, енциклопедии, речници. Не пропусках и нашумелите по онова време наръчници по злободневни теми — как да се пробие в Съединените американски щати, как да се поучаваме от грешките си, как да накараме непознатите да ни харесват и да ни се доверяват, как да започнем собствен бизнес, как да продаваме всичко на всички, как да оставим всичко в ръцете на Бога и да престанем да се тревожим. И накрая — как да се храним здравословно.

Несъмнено бях истинска издънка на Дан Грегъри, пък и на времето, в което живеех. Това се доказваше съвсем ясно от начина, по който обогатявах речника си и се запознавах с основните събития и исторически личности, а и от времето — което съвпадаше точно с времето за усвояване на тези познания от випускниците на големите американски университети. Още повече, че речникът ми (а между другото и речникът на Мерили) беше не по-малко синтезиран от този на Грегъри. Мерили и аз — дъщеря на миньор и син на арменец-обущар — проявявахме достатъчно разум да не се правим на англичани от благородническо потекло. Прикривахме мизерния си произход с приятно за ухото звучно произношение, което в онези дни още нямаше име (доколкото си спомням), но по-късно придоби популярност като „трансатлантическо“ произношение. То не беше нито английско, нито американско, но това още повече изтъкваше неговата непринуденост и изтънченост. По отношение на него двамата с Мерили бяхме като братче и сестричка — толкова еднакво се изразявахме.

Но докато скитах из Ню Йорк с това великолепно произношение и натъпкана със знания глава, които съвсем не ми помагаха срещу глада и студа, аз изпитах на практика горчивата ирония на вечния стремеж на американеца към самоусъвършенстване: познанието не е нищо друго, освен обикновен боклук, предаден за преработка на големите университети. Докато истинската облага от тези университети е доживотното членство в едно изкуствено създадено, но голямо и влиятелно семейство.

Моите родители също произхождат от големи и влиятелни (поне сред арменците в Турция) семейства, но тези семейства са били естествени, на биологична основа. Докато самият аз, роден в Америка, лишен от присъствието на други арменци, ако не броим родителите ми, постепенно успях да стана член на две изкуствени семейства, които, макар и не толкова престижни като Харвард и Йейл, също бяха достойни за уважение. Ето ги:

1. Офицерският корпус на армията на САЩ по време на войната.

2. Школата за абстрактен експресионизъм след войната.

Не успях да си намеря работа в нито една от компаниите, където ме познаваха като момчето за поръчки на Дан Грегъри. Нямам доказателства, но допускам, че им се е обадил да им обясни с какъв нелоялен и бездарен егоист биха си имали работа. Което си е истина. Освен това, защо в тази безработица трябва да приберат точно мен — арменеца? Откъде накъде? Нека арменците сами да се грижат за своите безработни!

Така и стана. Именно арменец ми се притече на помощ, докато срещу стойността на чаша кафе рисувах комични портрети на хората, разхождащи се из Сентрал Парк. Не беше нито турски, нито руски арменец. Оказа се, че родителите му — арменци от България, го бяха завели в Париж още като дете. Били приети с отворени обятия в многобройната и просперираща арменска общност на този град, превърнал се по-късно в Световна столица на изкуството. Вече споменах, че моето семейство също щеше ла се присъедини към общността на парижките арменци, :ако оня престъпник Вартан Мамигонян не беше измамил родителите ми с приказки за златното калифорнийско градче Сан Игнасио. Истинското име на моят спасител беше Марктич Коюмджан, след известно време неизбежно пофренчено на Марк Коюлом.

И до днес фамилията Коюлом е един от гигантите в туристическата индустрия с агенции по всички краища на света, които предлагат почивка във всички възможни посоки. Когато Марк Коюлом ме заговори в Сентрал Парк, той беше едва двайсет и петгодишен, пристигнал от Париж да намери някоя престижна рекламна агенция, която да популяризира семейния бизнес в САЩ. Показа искрено възхищение от артистичните ми способности и каза, че ако искам да стана истински художник, трябва да ида в Париж.