Кърт Вонегът - Синята брада

Разбира се, далечното бъдеще предлагаше една особена ирония и за тази ситуация: след години щях да бъда причислен към онази група художници, благодарение на която Париж загуби репутацията си на световна столица на изкуството, отстъпвайки я на Ню Йорк. Мисля, че благодарение на расовите предразсъдъци, които карат всеки арменец да се грижи за ближния си, аз получих чисто нов костюм, риза и вратовръзка, след което моят благодетел ми купи обувки и ме взе със себе си в рекламната агенция, на която се беше спрял — „Лейдвелд и Мур“. Там заяви, че ще получат поръчката на Коюлом само ако ме назначат на работа като художник. И те приеха.

Повече нито го видях, нито го чух. Но знаете ли какво стана? Днес сутринта, когато за пръв път от петдесет години насам се замислих по-сериозно за Марк Коюлом, „Ню Йорк Таймс“ беше отпечатал некролога му. В него се казваше, че Марк бил герой от френската Съпротива, а смъртта го заварила като президент на „Братя Коюлом и сие“ — най-голямата туристическа организация в света. Какво съвпадение! Все пак човек не трябва да обръща прекалено голямо внимание на подобни неща. Съвпадението си е съвпадение и нищо повече.

Сводка от настоящето: Сърк Бърман е откачила на темата танци. Хваща, когото й попадне, без оглед на възраст и физическо състояние и го мъкне на всяка вечеринка, която се организира в радиус петдесет километра оттук. Повечето от тези мероприятия са с чисто благотворителна цел и събират средства за разни пожарни команди, съставени от доброволци.

От доста време насам ме убеждава да се запиша в курса по салонни танци, който са организирали някакви смахнати в хотел „Елкс Лодж“ в Източен Куог.

— Нямам никакво намерение да жертвам последните останки на гордостта си пред олтара на Терпсихора — отвърнах й аз.

В „Лейдвелд и Мур“ постигнах скромен напредък. Именно там нарисувах „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света. На преден план беше „Корд“ — най-красивият автомобил на света, а за фон ми послужи най-красивата сграда на света — небостъргачът на „Крайслър“. От корда слизаше най-красивата актриса на света — Мадлен Карол. Какъв живот беше, господи!

Рязко подобрените условия на живот ми изиграха лоша шега — една вечер се озовах пред Лигата на студентите-творци с папка под мишница. Бях решил да вземам уроци по живопис, за да стана истински художник. Папката със свои произведения предадох на Нелсън Бауърбек — утвърден художник като повечето преподаватели по онова време. Беше известен предимно като портретист, част от произведенията му и до днес висят в моята стара Алма Матер — щатският университет на Ню Йорк. Беше нарисувал портрети на двама от деканите, далеч преди моето постъпване там. И ги беше дарил с безсмъртието, което единствено портретите могат да дарят.

В залата имаше дванайсетина курсисти, всички извънредно заети да рисуват един и същ гол модел. Горях от желание да се присъединя към тях и техните стативи. Гледани отстрани, те приличаха на щастливо семейство, а аз имах остра нужда от такова. Не успях да стана член на семейството в „Лейдвелд и Мур“ просто защото там не одобриха начина, по който бях получил мястото си.

Бауърбек беше стар за учител — някъде около шейсет и петгодишен. От шефа на отдел „Изкуство“ в рекламната агенция, който някога беше учил при него, разбрах, че е родом от Синсинати, Охайо, но подобно на много американски художници от онова време, беше живял почти непрекъснато в Европа. Беше толкова древен, че познавате, макар и бегло, Джеймс Уистлър, Хенри Джеймс, Емил Зола, дори и самия Пол Сезан! Говори се, че във Виена бил близък приятел с Хитлер, който преди Първата световна война бил обикновен гладен художник.

Очевидно и старият Бауърбек беше гладен художник — иначе едва ли би се захванал с преподавателска дейност в академията на тези години. Така и не разбрах какво стана с него в крайна сметка. Човек ту го виждаше, ту му се губеше напълно…

Не станахме приятели. Докато прехвърляше рисунките в папката, от устата му едва чуто, слава богу, се разнасяха възклицания от рода на: „Ох, господи!“, „Бедното момче!“, „Ти сам ли стори тая поразия?“ и тъй нататък, и тъй нататък…

Попитах го какво им е толкова на моите рисунки, а той отвърна:

— Трудно ми е да го изразя с думи. — После, наистина дълбоко замислен, добави: — Може да ти прозвучи странно, но от техническа гледна точка нищо не можеш да направиш… Разбираш ли какво имам предвид?