Кърт Вонегът - Синята брада

Макар да съм сигурен, че не го съзнаваше, в своите бръщолевици той й намери едно изключително подходящо определение — нарече я „Пощенски гълъб на тълпата с дъвка в уста“.

Хайде вече, веднъж и завинаги, да си изясним нещата относно качествата на книгите, написани от Поли Медисън. За да бъда наясно относно тези качества без да ми се налага да ги чета, аз прибягнах до телефонни интервюта с един собственик на книжарница и един библиотекар в Ийст Хамптьн, плюс вдовиците на двама абстрактни експресионисти, чиито внуци бяха вече в пубертета.

Всички мнения бяха горе-долу едни и същи и могат да се обобщят така: „Полезни, откровени и интелигентно написани книги, но без каквито и да било литературни достойнства“.

Това е положението. Затова, ако Пол Слейзингър наистина желае да се държи по-далеч от лудницата, той положително не трябва да повтаря наляво-надясно, че цяло лято не е чел нищо друго, освен Книгите на Поли Медисън.

Не трябва да споменава и факта, че още почти юноша е легнал върху онази японска граната, а оттогава насам непрекъснато се занимава със странни, дори смешни неща. Очевидно се е родил не само с лингвистична дарба, но и с един доста опасен биологичен часовник, който го кара да полудява приблизително веднъж на всеки три години. Внимавайте с боговете, които ви носят дарби!

Снощи, малко преди да заспи, той каза, че нищо не може да се направи. За добро или зло, той е това, което е — „такава е молекулата му“.

— Такава молекула ще си остана чак до деня, в който дойде да ме прибере Великия Атомен Трошач!

— Какво е литературата, Рабо? — попита ме той. — Нищо друго, освен поглед отвътре към живота на молекулите. Живот, който е без значение за Вселената като цяло и засяга само онези няколко молекули, които са заразени от болестта, наречена „мисъл“.

— Сега всичко ми е ясно — рече той. — Всичко разбирам.

— И миналия път каза същото — напомних му аз.

— Значи отново ми е ясно — рече той. — Роден съм на този свят с две точно определени мисии: да донеса заслужено признание на книгите на Поли Медисън — най-добрата литература на света и да публикувам своята „Теория на революцията“.

— Добре — рекох.

— Налудничаво ли звучи? — попита той.

— Да.

— Чудесно! — доволно кимна той. — Значи трябва да издигна два паметника. Един на нея и един на мен. И след хиляда години хората ще продължават да четат нейните книги и да обсъждат „Теория на революцията“ от Слейзингър.

— Хубаво е да си мислиш подобни неща — рекох. А той се наежи.

— Никога не съм ти обяснявал своята теория, нали?

— Не.

Той почука с пръст слепоочието си:

— Защото я държа заключена тук, в този хамбар за картофи от дълги години! Ти, Рабо, не си единствения старец, който пази най-доброто за десерт!

— Какво знаеш ти за картофения хамбар? — попитах.

— Нищо. Честна дума — съвсем нищичко! Но защо един старец ще държи хамбара си под девет ключа, ако вътре не е скрил най-доброто за десерт? Молекулите добре познават себеподобните си!

— Това, което се намира в моя хамбар, не е нито най-доброто, нито най-лошото. Макар че не трябва да е особено добро, за да бъде върха на създаденото от мен и обратно — трябва да е наистина ужасно, ако трябва да маркира паденията ми. Искаш ли да научиш какво има там? — Разбира се, стига да имаш желание да ми кажеш — отвърна той.

— То представлява най-празното и едновременно с това най-пълното човешко послание — рекох.

— И то е?

— Сбогом! — отвърнах.

Купон у дома!

И кой приготвя храната и леглата за моите все по-пленителни гости? Незаменимата Алисън Уайт, ето кой! Слава богу, че госпожа Бърман я убеди да не напуска!

И докато госпожа Бърман вероятно скоро ще се прибере в Балтимор, тъй като сама казва, че е написала девет десети от поредния си епос, Алисън Уайт ще си остане тук, при мен! Преди всичко, защото стоковата борса се сгромоляса съвсем наскоро и като последствие от този акт рязко се сви търсенето на домашни помощници. На второ място е друга, доста по-прозаична причина — тя пак е бременна и този път е твърдо решена да износи плода докрай. Дойде и ме помоли двете със Силести да останат поне през зимата.

— Колкото по-дълго, толкова по-добре — отвърнах й аз.

Може би нямаше да е зле да пръсна известно количество пътепоказатели по странните маршрути на тази книга. Например „Днес е Четвърти юли“, или пък: „Казват, че това е най-студеният август в историята, вероятно има нещо общо с озоновата дупка над Северния полюс“… Такива неща… Нямах идея, че това ще стане не само автобиография, а и нещо като дневник.