Кърт Вонегът - Синята брада

Той, между другото, произхожда от много стара американска фамилия. Първият Слейзингър, стъпил на този континент, бил хесенски наемник, постъпил на служба при генерал Джон Бъргойн — английски военачалник, претърпял разгром от армията на разбунтувалия се генерал Бенедикт Арнолд, който пък по-късно — при втората битка край Фриймън Фарм, северно от Олбъни, ще дезертира при англичаните. Всичко това станало преди двеста години. Прародителят на Слейзингър бил взет в плен и никога вече не се върнал у дома — там, в германския град Висбаден, където го чакал баща му. А знаете ли какъв бил той?

Обущар!

„Всички Божи чеда си имат обувки“ Стар негърски спиричуал

Трябва да отбележа, че вдовицата Бърман беше много по-страшна от Пол Слейзингър в нощта, в която го докараха окован в усмирителна риза. Когато спасителният отряд го развърза във фоайето ми, той си беше все същия стар Слейзингър. Докато Сърк беше в такова почти истерично състояние, в каквото никога не бях я виждал.

Сложих Слейзингър в леглото без чужда помощ. Не го съблякох. И без това нямаше кой знае колко дрехи на себе си — къси панталони за езда и фланелка с надпис „СПРЕТЕ ШОЪРХЕМ“. Шоърхем е атомната електроцентрала недалеч оттук. Ако вземе да се повреди и излезе от контрол, тя може да убие стотици хиляди хора и да превърне Лонг Айлънд във вековна пустиня. Много хора са против нея. Много хора са за нея. Аз самият предпочитам да не мисля по този въпрос.

Ето какво ще ви кажа за нея, макар да съм я виждал само на снимка: никога в живота си не съм виждал постройка, която толкова недвусмислено да крещи: „Аз съм от друга планета, хич не ми пука кои сте вие, какво искате и какво вършите! Нещастници, вие сте колонизирани!“

Хрумнаха ми някои добри подзаглавия за тази книга. Например: „Изповедите на един късно узрял арменец“ или „Човекът, който винаги научаваше последен“. Чуйте само: дори за миг не съм подозирал, че вдовицата Бърман е луда на темата хапчета. Научих го едва в оная нощ, в която докараха Слейзингър.

След като го сложих да си легне и придърпах белгийските ленени чаршафи чак до големия му хесенски нос, аз реших че няма да е лошо да му дам някое сънотворно. Не разполагах с подобни лекарства, но се надявах, че госпожа Бърман има. Чух я как бавно се качва по стълбите и влиза в спалнята си.

Вратата й беше широко отворена и аз влязох. Тя седеше на ръба на леглото и гледаше право пред себе си. Помолих я за сънотворно, а тя ми каза да ида в банята и да си взема. Не бях влизал в тази баня откак тя се нанесе, всъщност от години. А може би и никога не съм влизал точно в тази баня…

Господи, бих желал да видите хапчетата й! Предполагам, че такова количество е било събирано години наред, най-вероятно от покойният й съпруг, който като медицинско лице е получавал безплатни мостри от търговците на лекарства. Шкафчето над умивалника беше тясно да ги побере, а мраморният плот около същия умивалник, по моя приблизителна преценка дълъг поне метър и половина и широк петдесет сантиметра, беше буквално отрупан с шишенца. Изведнъж ми просветна и всичко си дойде на мястото. Всичко стана напълно обяснимо — странният й поздрав при първата ни среща на плажа, импулсивното преустройство на фоайето, непобедимостта й на билярд, лудостта й по танците, всичко, всичко!

Ами сега? Кой от двамата пациенти се нуждаеше повече от присъствието ми в късната нощ?

Всъщност, какво бих могъл да направя за една пристрастена към хапчетата хипохондричка? Нищо, което тя не би сторила и без моя помощ. Върнах се при Слейзингър с празни ръце, седнах до него и си поговорихме за пътуването му до Полша. И защо не? При буря всяко пристанище е добро.

Ето ви едно решение на проблема с пристрастяването към лекарствата, който е проблем на много американци. Откри го преди две години съпругата на нашия президент:

— Просто кажете „не“!

Госпожа Бърман може и да успее да каже „не“ на своите хапчета, но бедният Пол Слейзингър беше напълно безпомощен срещу опасните съединения, които произвеждаше организма му и които безпрепятствено нахлуваха в неговото кръвообращение. Той просто нямаше избор и беше принуден да си мисли за хиляди шантави неща. Известно време мълчаливо слушах какви великолепни книги щял да напише, ако мине в нелегалност или го затворят в някой полски затвор; тръпнех от възторжените му твърдения, че книгите на Поли Медисън са най-добрата литература на света от „Дон Кихот“ насам.