Кърт Вонегът - Синята брада

После влязохме за петнайсети пореден път в Музея на Модерното изкуство. Вече бях на почти двайсет години, от началото на чиракуването ми у Грегъри бяха изтекли почти три. Вече не бях перспективен художник, а бях на служба при истински художник. Фактът, че изобщо имах някаква служба беше сам по себе си достатъчно красноречив. Защото огромното мнозинство от хората в тази страна се задоволяваха с всякаква работа и чакаха края на Голямата депресия с огромно нетърпение, за да започнат истински да живеят. Но никой не знаеше, че ще се наложи да преминем през още една Световна война, за да започне истинският живот.

Нима не го обичате? Та нали в момента живеем истинския живот?

Ще ви призная нещо — когато Грегъри ни спипа на изхода на Музея на модерното изкуство през онази далечна 1936 година, животът също ни се струваше съвсем истински. Като Ада.

Дан Грегъри ни спипа на излизане от Музея на модерното изкуство заради Деня на Свети Патрик, празнуван шумно на платното на Пето авеню на половин пресечка по-нататък. Тълпата весели хора обърка движението и неговият открит „Корд“ — най-красивото транспортно средство, произвеждано някога в Съединените щати — се оказа блокиран точно пред входа на музея. Беше двуместен спортен автомобил, зад волана му седеше Фред Джоунс, старият авиатор от Първата световна война.

Така и не разбрах какво би могъл да прави Фред със своята сперма. Ако трябва да се опирам на предположения, бих казал, че си я пази точно като мен. Поне такъв вид имаше зад волана на оная върховна кола, но по дяволите Фред! Още доста време всичко щеше да му е наред, а после, когато му видеха сметката в Египет, аз щях волю-неволю да пристъпя в реалния свят и да се опитам да стоя на краката си!

Всеки носеше по нещо зелено! И тогава, съвсем като днес, дори негрите и евреите-хасиди предпочитаха да носят нещо зелено, за да не си навлекат гнева на ирландците-католици. Всички ние — Мерили, Дан Грегъри, Фред Джоунс и аз — също носехме зелено. Дори Сам Ву в кухнята беше намъкнал зелена престилка.

Грегъри насочи пръст към нас и гневно изрева:

— Пипнах ви! Не мърдайте, искам да говоря с вас!

После прескочи вратичката на колата, разблъска навалицата и се изправи насреща ни със свити юмруци и широко разкрачени крака. Макар често да понатупваше Мерили, мен никога не беше докосвал. Странно, но никой не ме бе удрял. Никога!

Причина за нашето вълнение беше сексът: младостта срещу натрупаните години, богатството и властта срещу физическата привлекателност и откраднатите мигове удоволствие… И прочие, и прочие. Но Грегъри говореше единствено за лоялност, благодарност и модерно изкуство. Между другото модерността на картините в музея се изчерпваше с факта, че повечето от тях са рисувани преди Първата световна война, т.е. — преди ние с Мерили да сме били родени! Тогавашното общество е приемало изключително бавно промените в художествените похвати. Докато днес, естествено, всяка новост мигновено се обявява за шедьовър!

— Паразити! Неблагодарници! Мръсни хлапета! — фучеше Грегъри. — Любещият татко поиска от вас само едно: никога да не стъпвате в Музея на модерното изкуство! Съмнявам се дали хората, които го слушаха, изобщо си даваха сметка, че се намират пред музей. По-вероятно е да си мислеха, че ни е пипнал на входа на хотел или къща с апартаменти под наем — изобщо място с легла за любовници. А в случай, че буквално са възприели онова „татко“, те положително са решили, че той е мой баща, защото двамата с Грегъри доста си приличахме. — Беше символично, не разбирате ли? — питаше той. — Беше начин да докажете, че сте на моя, а не на тяхна страна! Не се страхувам, че ще разгледате струпаните вътре боклуци! Вие сте част от моя екип и би трябвало да се гордеете с това! — Малко поуспокоен, той тъжно поклати глава: — Точно затова желанието ми беше толкова просто и ясно: „Стойте по-далеч от Музея на модерното изкуство!“

Двамата с Мерили бяхме толкова изненадани от неочакваната среща, че дори забравихме да си пуснем ръцете. Изскочихме навън ръка в ръка като влюбени и съвсем като влюбени забравихме да се пуснем.

Едва сега си давам сметка, че Дан Грегъри ни спипа точно в момента, в който ние с Мерили бяхме стигнали до негласното споразумение да се любим още същия следобед. Вече мисля, че щяхме да го сторим независимо дали Грегъри ни бе спипал, или не. Нещата просто не можеха да бъдат овладени. Досега винаги съм твърдял, че нямаше да стигнем до леглото, ако Грегъри не беше ни хванал.