Кърт Вонегът - Синята брада

Тя отвърна, че също би била щастлива в херметическа капсула, но вътре трябва да има не само един напълно завършен и редактиран ръкопис, но и човек от издателството.

— Не те разбирам — рекох.

— Най ми е сладко, когато връча ръкописа си на издателя и му кажа: „Ето! Свърших с него и повече не искам дори да го виждам!“

Отново в миналото:

Мерили Кемп не беше единствената, която се чувстваше като Нора от пиесата на Ибсен преди да й избият чивиите. Аз бях втория, а не след дълго открих, че има и трети — Фред Джоунс. Макар видимо да притежаваше всички необходими качества за асистент на великия художник Дан Грегъри — красота, достойнство и чест, на практика той си беше чиста Нора.

След като по време на Първата световна война открил дарбата си да лети на примитивни хвърчила с по някоя картечница на тях, животът му се превърнал в постоянно хлъзгане по наклонената плоскост. Когато за пръв път хванал руля на истински самолет, той вероятно се е чувствал точно като Тери Кичън с бояджийския пистолет в ръце. И отново се е почувствал като него, когато е натиснал спусъка на бордовите картечници в безоблачната синева на небето и видял как самолетът на противника избухва в пламъци и дим, а после се забива в земята далеч долу.

Каква красота! Неочаквана, чиста и прекрасна! Толкова лесна за постигане!

Веднъж Фред Джоунс сподели, че най-красивата гледка на света за него си остават гъстите димни следи от свалените самолети и наблюдателни балони. Сега вече съм в състояние да направя сравнение между описаните от него спираловидни кръгове и облачета дим с онова, което е чувствал Джаксън Полок при гледката на произволните фигури от боя върху платното, проснато върху пода на ателието му.

Щастието и на двамата е било от един и същ вид!

С тази разлика, че на творенията на Полок им е липсвала най-върховната наслада на тълпата — човешкото жертвоприношение!

Но по отношение на Фред Джоунс искам да подчертая друго — той е открил своя дом в авиационния полк точно така, както аз открих своя в инженерните части.

След което го изритали по съвсем идентични причини — и той изгубил окото си някъде по пътя.

Тъй че, ако можех да се върна в младостта си и Голямата депресия с оная машина на времето, щях доста да постресна недораслия Рабо Карабекян:

— Хей ти, нахално арменче! — щях да му подвикна. — Да, точно ти! Значи гледката на Фред Джоунс ти се струва смешна и едновременно с това тъжна, а? Точно така ще изглеждаш и ти след известно време — стар едноок войник, който се страхува от жените и хич го няма в цивилния живот!

Тогава често се питах как ли се чувства човек само с едно око, дори прикривах с длан своето, за да проверя. И, честно казано, нямах чувството, че светът се е свил кой знае колко много… Днес също не мисля, че липсата на едно око е чак толкова сериозен недъг.

Сърк Бърман ме попита как изглежда света през едно око само час след като се бяхме запознали. Тя може да пита всеки за всичко.

— Истински сладкиш — отвърнах.

В сегашните ми спомени Дан Грегъри действително се покрива с описанието, което някога му направи У. С. Фийлдс: „скалпиран апах“. Спомням си ясно и Мерили и Фред Джоунс, на негово разположение по всяко време на денонощието. Мисля, че те двамата биха били великолепен модел за някоя негова илюстрация на тема „Римски император с двойка синеоки и русокоси германски пленници“.

Любопитното е, че Грегъри предпочиташе да демонстрира публично господарското си отношение не към Мерили, а към Фред. Него водеше по приеми, с него заминаваше на лов за лисици във Вирджиния, той му беше компания на прочутата яхта „Арарат“…

Веднага искам да подчертая, че и двамата си бяха мъже на място. Което означава, че не бяха педерасти.

Както и да е. Но Грегъри изобщо не обръщаше внимание на мен и Мерили, макар нашите обиколки из Манхатън да ставаха все почести, а хората все по-дълго извръщаха вратове да оглеждат прекрасната й фигура. Очевидно се питаха как хлапак като мен се е докопал до привилегията да придружава такава разкошна жена. Защото бяхме толкова различни, че никой не можеше да допусне наличието на роднински връзки между нас.

— Хората ни мислят за влюбени — рекох й един ден аз.

— И са прави — отвърна тя.

— Знаеш какво имам предвид — казах.

— А какво е според теб любовта?

— Май не знам — признах аз.

— Знаеш най-светлата част от нея — рече тя. — Ей така — да се разхождаме и да чувстваме, че ни е хубаво. Няма да се разплача за теб, ако пропуснеш всичко останало.