Кърт Вонегът - Синята брада

Аз отвърнах, че най-добрият отговор на този въпрос съм чувал от един художник на име Сид Соломон, който има вила недалеч оттук. Най-добрият, което не означава, че е бил съвършен. Чух го по време на някакъв коктейл преди петнайсетина години, Сид беше в компанията на красиво създание с огромни очи и високи токчета, което очевидно изгаряше от желание да научи от него всичко, което е свързано с изкуството.

— Как можеш да различиш хубавата от лошата картина? — попита той. Беше син на някакъв унгарец, треньор по езда, и имаше масивни увиснали мустаци. — Скъпа, достатъчно е да хвърлиш поглед на милион картини и няма начин да сбъркаш!

Това е вярно, това е съвсем вярно!

Отново в настоящето:

Трябва да спомена за разигралите се тук събития вчера следобед, когато приех първите любители на абстрактния експресионизъм след, нека използвам термина на аранжьорите — „преустройството“ на фоайето. Един младеж от Държавния департамент придружаваше трима писатели от Съветския съюз. Единият беше от Талин, Естония — родното място на прародителите на госпожа Бърман, ако не броим Райската градина, разбира се, а другите двама от Москва — родния град на Дан Грегъри. Колко е малък светът! Не говореха английски, но придружителят им беше доста добър като преводач.

Не направиха никакъв коментар за състоянието на фоайето, а после — за разлика от повечето съветски гости преди тях, показаха познание и положително отношение към творчеството на абстрактните експресионисти. Но на излизане ме попитаха защо държа такива глупави картини в чудесното фоайе.

Принудих се да им предложа сказката на госпожа Бърман за всички ужасни неща, които очакват тези деца. Чак ги просълзих от умиление и ги накарах да се чувстват неудобно. Засипаха ме с извинения, че не са разбрали истинското значение на хромографиите, а след моето обяснение вече са единодушни, че те са най-важните картини в моята колекция. След което се заеха да ги изследват с безкрайно внимание, очевидно преживявайки болката, която предстоеше на всяко от нарисуваните момиченца. Младежът от Държавния департамент не преведе шепота им, но аз усетих, че става въпрос за рак, война и още ужасии от тоя сорт.

Превърнах се в хит и бях обсипан с прегръдки.

Никой от досегашните гости не се беше сбогувал толкова сърдечно с мен! Обикновено се чудят какво да измънкат.

На алеята се спряха, извикаха нещо и започнаха да клатят глави, ухилени до ушите. Попитах човека от Държавния департамент за какво става въпрос и той преведе:

— Никога вече война! Никога вече война!

Отново в миналото:

Добре де, Дан Грегъри изгори картината ми. Но защо аз не постъпих така, както той беше постъпил с Бескудников? Защо не тръгнах да си търся друга работа? Защо не се подиграх с него? Преди всичко, защото вече знаех доста неща за света на комерсиалното изкуство и си давах сметка, че художниците като мен умират от глад.

Преценете сами какво губех: самостоятелна стая, обилно хранене три пъти на ден, интересни обиколки из града и много свободно време за красивата Мерили.

Бих бил голям глупак, ако бях позволил на гордостта да разруши щастието ми!

Когато готвачката-хермафродит умря, Сам Ву прояви интерес към мястото й и го получи. Оказа се, че е чудесен готвач както на традиционната американска храна, така и на изтънчени китайски специалитети. Същевременно Грегъри го използваше за модел на своя прочут герой от престъпния свят Фу Манчу.

Отново в настоящето:

Днес на обед Сърк Бърман ме посъветва пак да хвана четката, след като някога рисуването ми е доставяло такова удоволствие.

Преди време получих същия съвет от скъпата ми съпруга Едит, затова сега прибягнах до отговора, който й бях дал тогава:

— Направих всичко възможно, за да не се вземам на сериозно!

А тя ме попита какво ми е носело най-голямо удоволствие през годините, в които съм бил професионален художник — самостоятелните изложби, парите от добре продадена картина, дружбата с колеги-художници, хвалебствията на критиката? Какво?

— Някога непрекъснато обсъждахме този въпрос — рекох. — И бяхме напълно единодушни в мнението, че ще бъдем напълно щастливи дори да ни изстрелят в космоса в херметични капсули, стига вътре да сложат и пособията ни за рисуване.

После на свой ред я попитах кое носи най-голямо удоволствие на писателя — хвалебствените критики, огромния аванс, филмирането на съответния роман или просто томчето в ръцете на непознат читател… Какво?