Кърт Вонегът - Синята брада

Нищо подобно.

— Хич не ми пука какви картини разглеждате! — продължи той. — Единственото, за което ви помолих, беше да не удостоявате с внимание една институция, която си въобразява, че лекетата, храчките, плесканиците, мацаниците, лигите и повръщането на някакви лунатици, дегенерати и шарлатани са безценно съкровище, на което всички трябва да се възхищаваме!

В опита си да реконструирам точно изречените толкова отдавна от Грегъри думи, аз не мога да не се почувствам трогнат от вниманието, с което той, подобно на повечето разгневени мъже в смесена компания, избягва употребата на думи, които биха прозвучали обидно в ушите на деца или дами — като например „лайно“ и „ебане“.

Сърк Бърман твърди, че употребата на някога забранените думички е нещо съвсем нормално, тъй като днешните жени и деца са свободни да обсъждат без свян своите тела и така могат да се грижат за тях по един наистина интелигентен начин.

— Може и да е така — отвърнах аз. — Но не ти ли се струва, че цялата тази откровеност доведе до изчезване на красноречието? — После й дадох пример с дъщерята на готвачката, която нарича „задник“ всеки, когото не харесва, независимо от причините на своята неприязън. — Нито веднъж не чух от устата й смислено обяснение за причините, които я подтикват да окичи въпросната личност с този проктологичен прякор.

— Избрахте най-жестокия начин да ме нараните! — Продължи с английския си акцент Грегъри. — Тебе те третирах като свой син — кимна към мен той, после се извърна към Мерили: — А тебе — като родна дъщеря! И ето каква отплата получавам! Не ме боли толкова, че сте влезли вътре, не! Боли ме като ви гледам колко сте щастливи на излизане! Подобно щастие не може да бъде нищо друго, освен гавра с хора като мен, отдали живота си на сериозното изкуство!

После каза, че ще накара Фред да го откара на Сити Айлънд и ще остане на борда на яхтата „Арарат“ дотогава, докато Фред не го увери лично, че двамата с Мерили сме се изнесли от жилището му на Четирийсет и осма улица и от присъствието ни там не е останала никаква следа.

— Махайте се от очите ми! — приключи той. — Радвам се, че се отървавам от боклуци като вас!

Господи, каква сюрреалистична постъпка от един всепризнат майстор на реализма! Възнамеряваше да се засели на борда на трийсетметрова яхта, която дори не е спусната на вода! Ще му се наложи да влиза и излиза от нея с помощта на стълба и да прибягва до услугите на тоалетната и телефона, които са чак на пристанището!

Спомнете си само за невероятното му ателие, за тази жива халюцинация, създадена с толкова труд и средства!

А по-късно ще уреди да бъде убит заедно с единствения си приятел, и двамата намъкнали италиански бойни униформи!

Ако се абстрахираме от картините на Дан Грегъри, неминуемо ще стигнем до заключението, че животът и постъпките му са далеч по-малко свързани с реалността дори и от най-радикалното течение на модерното изкуство!

Кратка вест от настоящето: След дълъг и сложен разпит Сърк Бърман току-що направи откритието, че никога не съм изчел докрай дори една книга на своя бивш приятел Пол Слейзингър.

Оказа се, че тя ги е изчела всичките, и то само откакто се беше нанесла тук. Защото аз ги притежавам — там, на малката лавица на честта в ъгъла на библиотеката. Всички са с автограф на автора, поставен под неизбежните признания за дългогодишно вярно приятелство. За повечето от тях съм чел по някоя и друга критика в печата и имам съвсем точна представа за успеха им.

Според мен Пол знае отношението ми, макар че никога не сме говорили открито по този въпрос. Прекрасно зная колко е немарлив в живота и вероятно именно затова не мога да го възприема сериозно като писател. Как бих могъл да дам тежест на високомерните му преценки в печата за неща като любовта и омразата, Бог и Човек, максимата че целта оправдава средствата и прочие, и прочие? Всъщност не му дължа нищо, тъй като и той никога не ме е признавал нито за художник, нито за колекционер.

Но на какво тогава се беше крепила връзката ни?

На самотата и на някои доста сериозни рани, получени през Втората световна война.

Сърк Бърман наруши обещанието си да не говори за тайната, заключена в хамбара. Изрови от библиотеката голям илюстрован справочник с прокъсана корица, подгънати и оплескани с боя страници, въпреки сравнително скорошното му издаване — преди някакви си три години. В него се дава подробно описание на всички военни униформи, носени по време на Втората световна война, независимо дали става въпрос за пехота, военноморски или военновъздушни сили. После директно ме попита има ли нещо общо с това, което е заключено в хамбара.