* * *
Който иска да научи повече за това фоайе, трябва просто да изрови отнякъде февруарският (от 1981 г.) брой на списание „Архитект & Декоратор“. То е на корицата му снимано през отворената врата откъм пътечката с плочи която тогава бе оградена от разкошни ружи. Водещата статия в този брой беше посветена на цялата къща, като особено ярък пример за майсторско предекориране на викторианска постройка в стил, който й позволява да се превърне в истински музей на модерното изкуство. Ето какво пишеше там специално за фоайето: „Самото фоайе на къщата на Карабекян съдържа всичко необходимо, за да стане то един малък музей на модерното изкуство. Макар и великолепно само по себе си, на практика то е само «ордьовър» към богатия пир от прекрасни съкровища, които очакват посетителя във високите помещения с ослепително бели стени отвъд него“.
Нима аз, великият Рабо Карабекян, бях създал това великолепно съчетание между старото и новото? Не. Създаде го скъпата Едит. Идеята да извадя на бял свят своята колекция беше изцяло нейна. Защото, в крайна сметка, тази къща беше част от миналото на семейство Тафт, изпълнена не само със спомени от щастливите летни ваканции на Едит, но и със спомени за също така щастливия й първи брак. Когато напуснах хамбара и се пренесох тук, тя ме попита дали ще се чувствам удобно в една толкова старовремска обстановка. Съвсем откровено отвърнах, че къщата ми харесва много и тя не трябва да променя нищо заради мен.
Но тя го стори, господи! Свърза се с някаква строителна фирма и я накара да изстърже тапетите до самата мазилка, после полилеите бяха махнати и на тяхно място бяха поставени аплици с насочена светлина. Первазите, вратите и рамките на прозорците от солиден бук бяха боядисани в бяло, също както и всички стаи.
Когато ремонтът приключи, тя изглеждаше с двайсет години по-млада. Каза, че така и щяла да си умре, без да разбере какъв талант за вътрешно преустройство притежава. После ми се усмихна и рече:
— Обади се на „Домашно преместване и складове“. Там от години се съхраняваше моята колекция. — Казах им, че великолепните ти картини най-после ще видят бял свят и ще си бъдат у дома!
* * *
Но когато влязох във фоайето си след онова пътуване до Ню Йорк, изпитах чувството, че там е било извършено кърваво престъпление. Не, наистина не се шегувам! Кръв и мръсотия! Вероятно е изминала цяла минута преди да осъзная какво виждат очите ми: тапети с огромни като зелки яркочервени рози на фона на черни и лайнянокафяви врати и черчевета, а върху тях — шест литографии на момиченца върху люлки, чиито позлатени рамки тежаха поне колкото лимузината, докарала ме да бъда свидетел на тази катастрофа.
Дали съм изревал? Казаха ми, че съм. Какво съм изревал? По-късно се принудиха да ми кажат какво съм изревал, защото, за разлика от мен, го бяха чули. Първи притичаха готвачката и дъщеря й. Именно те по-късно ми казаха какво съм ревал:
— Не, това не е моята къща, не е моята къща! Повтарял съм го доста дълго време.
Само си помислете:те организирали всичко това, за да ме изненадат! Искали да ми доставят удоволствие, просто защото съм бил толкова добър с тях! А сега с усилие се сдържаха да не се разсмеят при вида на страшната ми агония.
Какъв свят, господи!
* * *
— Кой стори това? — попитах едва чуто готвачката.
— Госпожа Бърман — отвърна тя. С цялото си поведение показваше, че не разбира защо толкова се вълнувам.
— Как можа да й позволиш? — попитах.
— Аз съм само готвачка — сви рамене тя.
— А аз си мислех, че си ми и приятелка, поне малко!
— Мисли каквото искаш — отново сви рамене тя. Наистина, с нея никога не сме били особено близки. — На мен ми харесва.
— Наистина ли?!
— Изглежда ми по-свежо.
— И ти ли смяташ така? — извърнах се към дъщеря й аз.
— Да — отвърна момичето.
— Прекрасно! — поклатих глава аз. — Значи госпожа Бърман е повикала бояджиите и тапетаджиите веднага след моето заминаване, а?
Не било така, рекоха те. Госпожа Бърман свършила сама цялата работа. Някога била професионална лепачка на тапети, със съпруга си — доктора, се запознала, именно когато облепвала стените на кабинета му. Можете ли да си представите?!
— А след кабинета, той я помолил да му смени тапетите и на апартамента — уточни Силести.
— Добре, че не е сменила и неговите тапети! — язвително подхвърлих аз.
— Знаете ли, че ви е паднала превръзката? — попита ме Силести.
— Какво ми е паднало?
Читать дальше