Кърт Вонегът - Синята брада

— Знаехме само, че е бил облечен в костюм с цвят на детско ако — извинително се усмихна единият от полицаите.

Второто ми премеждие с този цвят имаше пряка връзка с Тери Кичън. Няколко души с творчески наклонности, между които и ние с Тери, вече се бяхме пренесли тук заради ниските наеми и огромните хамбари за картофи. Тери си пиеше следобедното питие в местните кръчми, които бяха нещо като затворени клубове за жителите-кореняци, предимно фермери и работници. А Тери, между другото, беше випускник на юридическия факултет към Йейл, беше работил като личен секретар на съдията от Върховния съд Джон Харлан, а после бе получил званието майор от Осемдесет и втори въздушнопреносим полк. А аз не само го подкрепях материално, а бях и човекът, който го измъкваше от кръчмата (сам, или с чужда помощ), когато той беше прекалено пиян, за да се качи на колата си.

И знаете ли как наричаха в кръчмата Кичън — може би най-великия сред художниците, рисували някога в Хамптънс (ако не броим Уинслоу Хоумър, разбира се)? Знаете ли? — „Оня тип с откритата кола, дето е боядисана като бебешка дрисня!“ Ето как!

— И къде се намира в момента госпожа Бърман? — пожелах да науча аз.

— Горе — отвърна Силести. — Облича се за някаква важна среща. Изглежда страхотно!

— Среща ли? — учудих се аз. Откак живееше тук нито веднъж не беше ходила на среща. — С кого?

— На плажа се запознала с някакъв психиатър — поясни готвачката.

— Има ферари — допълни я дъщеря й. — Той й държеше стълбата докато тя лепеше тапетите. Ще я води на някакво парти в чест на Джаки Кенеди в Саутхамптън, а след това — да танцуват в Сан Харбър.

В този момент във фоайето изплува и самата госпожа Бърман. Беше тържествена и величествена като „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света.

Преди войната, още като художник на парче в рекламната агенция, бях рисувал „Нормандия“ за някакъв туристически плакат. Минути преди да отплавам за Северна Африка в новичка униформа на американската армия, небето над нюйоркското пристанище беше забулено от гъсти облаци дим. Това стана на 9 февруари 1942 година и аз тъкмо давах номера на военната си поща на Сам Ву.

Защо?

Оказа се, че работниците, които преустройваха един презокеански лайнер във военнотранспортен съд, бяха предизвикали неволен пожар в неговите трюмове. Името на този лайнер, господ да успокои духа му, също беше „Нормандия“. Най-красивият кораб на света.

— Това вече е прекалено, абсолютно прекалено! — извиках аз.

— Добре ли изглеждам? — усмихна се тя и съблазнително огъна щедрите си форми, покачени върху златни обувки с прекалено високи токчета. Отпред тясната й официална рокля беше прекалено къса и безсрамно оголваше закръглените й колена. Каква ли хала е в леглото, господи!

— Пет пари не давам как изглеждаш! — креснах аз.

— Е, някой друг може и да дава — продължаваше да се усмихва тя.

— Какво си направила с това фоайе? — продължавах да кипя аз. — Отговори ми! А дрехите ти да вървят по дяволите!

— Карай по-накратко — предупреди ме тя. — Всеки момент ще дойдат да ме вземат.

— Добре — рекох. — Това. което си направила тук, е не само непростима обида към историята на изкуството, но и грубо поругаване на паметта на жена ми! Прекрасно знаеш, че не аз, а тя е сътворила всичко в този дом! Бих могъл да ти говоря за разум и ненормалност, за достойнство и вандализъм, за приятелство и лоялност. Но тъй като ти, госпожо Бърман, настояваш за краткост и яснота в начина ми на изразяване; тъй като твоят похотлив страхопъзльо всеки момент ще пристигне тук със своето ферари, аз ти предлагам нещо наистина кратко и ясно: Махай се по дяволите оттук и повече да не съм те видял!

— Глупости! — рече тя.

— Глупости ли? — намръщено повторих аз. — Предполагам, че точно този високоинтелектуален отговор трябва да се очаква от прочутата писателка Поли Медисън.

— Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя от книгите й, защото те описват днешния живот — посъветва ме тя и махна с ръка по посока на Слейзингьр: — Ти и бившият ти приятел завинаги сте си останали при Голямата депресия и Втората световна война!

От рязкото движение на ръката й на пода изтрака златен часовник, инкрустиран с брилянти и рубини. Никога не бях я виждал да го носи.

Дъщерята на готвачката прихна и аз намръщено я попитах какво е толкова смешно.

— Днес всички ви е хванала пипката! — обясни момичето.

Сърк се наведе да вдигне часовника си и попита кой друг е изпускал нещо. Силести й разказа за моята превръзка, а Слейзингьр реши да прояви духовитост.