Кърт Вонегът - Синята брада

Чакълът на алеята отвън захрущя под автомобилни гуми.

— Време е да вървя — заключи тя. — Ти вероятно не си в състояние да понасяш истинското изкуство, затова те съветвам от днес нататък да използваш задния вход на къщата си!

После си отиде!

Ферарито на психиатъра още ръмжеше и гъргореше по посока на залязващото слънце, когато готвачката каза, че тя и дъщеря й също си отиват.

— Смятай, че си получил двуседмично предупреждение за напускане! — отсече тя.

Какъв удар!

— Какво те накара да решиш така изведнъж? — попитах.

— Хич не е изведнъж — отвърна тя. — Ние със Силести бяхме решили това още преди да пристигне госпожа Бърман. Тук беше такова мъртвило! Ала тя промени всичко, животът изведнъж стана интересен и ние останахме. Но още тогава си казахме: „Тръгне ли си тя — тръгваме и ние!“

— Но аз наистина имам нужда от вас! — рекох. — Как да ви убедя да останете? — Господи, та те отдавна разполагаха с най-добрите стаи, от които се разкриваше прекрасна гледка към океана, Силести и нейните приятелчета имаха имението изцяло на свое разположение, плюс ядене и пиене на корем! Готвачката можеше по всяко време да ползва която кола си хареса, а заплатата й беше като на кинозвезда!

— Би могъл поне името ми да научиш! — рече тя. Но какво става, по дяволите?

— А? — объркано я погледнах аз.

— Когато говориш за мен, неизменно ме наричаш „готвачката“ — поясни тя. — А аз си имам име — казвам се Алисън Уайт.

— Хайде, стига! — изразих протеста си аз с нещо като ужасена игривост. — Прекрасно зная името ти — нали всяка седмица го изписвам върху чековете ти! Да не би да съм го изписвал грешно, или пък да съм объркал нещо със социалното осигуряване?

— Само тогава се сещаш за мен — когато пишеш проклетите чекове! Но сега си мисля, че дори и това не е вярно… Преди идването на госпожа Бърман, Силести отиваше на училище и ние двамата оставахме единствените живи души под тоя покрив, ти ядеше храната, която приготвях, но…

Тук тя млъкна. Вероятно защото реши, че е казала достатъчно… А аз си дадох сметка, че й е адски трудно да продължи.

— Но? — подканих я аз.

— Толкова е глупаво. — въздъхна тя.

— Не мога да кажа дали е така, преди да го чуя… Тогава тя избухна:

— Не искам да се омъжа за теб! Пресвета Дево!

— Че кой те кара? — промълвих смаяно аз.

— Искам просто да съм човешко същество, а не нищо и никой! Особено когато ми се налага да живея под един покрив с мъж, който и да е той! — После светкавично се поправи: — С човек, който и да е той…

Това поразително ми заприлича на думите, които преди време чух от устата на Доръти, първата ми съпруга: аз често се отнасям с нея така, сякаш я няма, сякаш дори не ме интересува как се казва. Следващите думи на готвачката също бях чувал от устата на Доръти:

— Според мен ти си уплашен до смърт от жените!

— И аз мисля така — добави Силести.

— Силести — рекох. — Нима ние с теб не бяхме близки?

— Само защото ме мислиш за глупачка — отвърна Силести.

— И е твърде млада, за да представлява заплаха за теб — допълни майка й.

— Значи всички напускат! — обобщих аз. — Къде е Пол Слейзингър?

— Отиде си — каза Силести.

С какво заслужих всичко това? Отидох за един ден в Ню Йорк, за да дам възможност на вдовицата Бърман да боядиса наново фоайето ми! А сега, докато аз стоя сред опустошенията й, тя спокойно си бъбри с Джаки Кенеди някъде в Саутхамптън!

— Уф! — въздъхнах. — Вече съм сигурен, че мразите и моята прочута колекция от произведения на изкуството!

Лицата им леко се разведриха, предполагам защото повдигнах въпрос, който е далеч по-лесен за обсъждане от темата за взаимоотношенията между половете.

— Аз не ги мразя — каза готвачката. Не! … Тези думи каза Алисън Уайт. Алисън Уайт . Алисън Уайт!!! Тя си беше напълно представителна жена, с правилни черти, стройна фигура и хубава кестенява коса. Проблемът е у мен. Аз не съм представителен мъж.

— Те просто не означават нищо за мен — продължи тя. — Защото съм необразована. Ако бях завършила колеж, сигурно щях да си давам сметка, че са прекрасни. Харесвах само една картина, но ти я продаде.

— Коя? — полюбопитствах аз. В гърдите ми се надигна странното желание да спася нещо от този кошмар; страшно много исках да чуя от устата на тези обикновени човешки същества, че поне една от моите безценни картини е била толкова хубава, че е харесала дори на тях.

— Онази с двете негърчета и двете бели момченца — рече тя.