Кърт Вонегът - Синята брада

— Трябваше да видите този белег! — рече той. — Най-страхотният белег на света! Никога не бях виждал толкова безобразна обезобразеност!

И това доживях да чуя! При това точно от него, дето носеше белег, широк колкото делтата на Мисисипи от чатала почти до гърлото. Спомен от онази японска граната, върху която се беше проснал някога.

Беше му останало само едно от гръдните зърна и си спомням, че преди време ми беше задал следната гатанка:

— Какво е това, дето има три очи, три гръдни зърна и два задника?

— Предавам се — отвърнах.

— Пол Слейзингър в комбинация с Рабо Карабекян!

А там, насред обезобразеното фоайе, той каза:

— Едва като ти падна превръзката, разбрах колко празен човек си бил! Та това под нея не е нищо особено!

— Тъй като си го разбрал точно навреме, аз се надявам, че и ти ще се пръждосаш по дяволите заедно с прекрасната Поли Медисън! — отвърнах аз. — Господи, как само се възползвахте от гостоприемството ми!

— Аз си платих — възрази Сърк Бърман и това си беше чистата истина. Още първия ден беше настояла да си плаща за готвачката, храната и пиенето. — А ти си ми толкова задължен, че милион години да живееш, пак не можеш да ми се издължиш! При това за неща, които не се оценяват с пари! Като си ида, сигурно ще разбереш каква услуга съм ти направила, дори само с боядисването на това фоайе.

— Услуга ли? — учудих се аз. — Услуга ли каза?! А знаеш ли какво означават тези картини за всеки, който има дори и съвсем бледа представа от изкуство? Те са отрицание на изкуството! Те не са просто неутрални и различни; те са черните дупки, от които не може да избяга дори и най-великият интелект! И още по-лошо — те засмукват достойнството и самоуважението на всеки, който е имал нещастието да се изправи срещу тях!

— Доста зловещи функции за няколко малки цапаници — отбеляза тя, докато правеше неуспешни опити да прикрепи часовника за китката си.

— Работи ли? — полюбопитствах аз.

— От години не работи — отвърна тя.

— Тогава защо го носиш?

— За шик — отвърна тя. — Но май му се счупи закопчалката. — После ми подаде часовника и с глас, който наподобяваше моя от историята за майка ми с намерените сред закланите й сънародници скъпоценности, рече: — Вземи! Купи си с него билет за някое от местата, които биха те направили по-щастлив — например Голямата депресия или Втората световна война!

Отказах подаръка с махване на ръка.

— Тогава билет за това, което беше преди моята поява тук — подхвърли тя. — Не, за него билет не ти е нужен… В момента, в който прекрача прага, ти вече ще си се върнал там!

— През юни бях съвсем доволен — отбелязах аз. — Докато не се появи ти!

— Точно така — кимна тя. — Беше по-слаб поне с десет кила, доста по-блед и хиляди пъти по-безжизнен. Да не говорим за личната ти хигиена! Почти бях решила да не идвам на вечеря в твое присъствие, защото се страхувах, че ще пипна проказа!

— Много си мила — рекох.

— Върнах те в живота — продължи тя. — Ти си моят Лазар. Всичко, което Исус е направил за Лазар, е било връщането му в живота. А аз направих повече, защото те накарах да започнеш да си пишеш автобиографията!

— Предполагам, че и това е било част от майтапа — рекох.

— Какъв майтап?

— Ами този, с фоайето.

— Ако проявиш малко търпение ще откриеш, че тези картини тук са два пъти по-сериозни от твоите цапаници! — заключи тя.

— Поискала си да ти ги изпратят от Балтимор, така ли? — полюбопитствах аз.

— Не — поклати глава тя. — Миналата седмица открих една колекция в антикварния магазин на Бриджхамптън и я купих. Отначало не знаех какво да правя с нея и я скрих в мазето, точно зад твоите бидони със „Сатийн Дура-лукс“.

— Надявам се, че тази бебешка дрисня не е „Сатийн Дура-лукс“ — рекох.

— Не. Само пълен идиот би използвал твоята боя. Искаш ли да ти кажа какво е великото в тези картини?

— Не.

— Направих всичко възможно да проумея и уважа твоите картини — каза тя. — Защо не проявиш същото уважение и към моите?

— Знаеш ли какво означава думата „кич“? — попитах аз.

— Заглавието на една от книгите ми е „Кич“ — отвърна тя.

— Четох я — обади се Силести. — Разправя се за едно момиче, което наистина имало лош вкус, но не искало да признае това пред приятеля си. Нищо особено.

— Ти не би нарекъл сериозно изкуство тези малки момиченца на люлки, нали? — усмихна се подигравателно госпожа Бърман. — Но я се постави на мястото на някой викторианец и веднага ще разбереш какви мисли вълнуват душата му при вида на усмихнатите им личица: мисли за дифтерит, пневмония, дребна шарка, преждевременно раждане, жестоки съпрузи, бедност, вдовство, проституция, смърт и погребение в гробище за скитници…