Кърт Вонегът - Синята брада

Сърк Бърман. Попитах го чувал ли е някога за книгите на Поли Медисън, а в отговор той ме попита чувал ли съм някога за Атлантическия океан.

Хапнахме заедно. Жена му била извън града, изнасяла ’лекции. Била известна сексоложка.

Събрах цялата си деликатност и го попитах не е ли трудно да правиш любов с жена, която толкова подробно познава различните сексуални техники. Той извъртя очи към тавана и рече, че попадението ми е точно в десятката.

— Непрекъснато трябва да я уверявам, че безкрайно много я обичам! — въздъхна измъчено той.

Прекарах спокойна и лишена от събития вечер в хотел „Алгонкуин“. Гледах порнографски филми по телевизията, но умът ми беше другаде.

Възнамерявах да взема следобедния влак и да се прибера у дома, но на закуска срещнах Флойд Померанц, който ми беше съсед в Ийст Хамптън. Той също възнамерявал да се прибира следобед и ме покани да пътуваме заедно в луксозния му удължен кадилак. Приех охотно.

Оказа се, че кадилакът предлага великолепен начин за придвижване, вътрешността му беше като майчина утроба, по-уютна дори от утробата, която някога ми предложи експресът „Двайсети век“ с неговото полюшване и тихо потропване върху релсите. Всъщност кадилакът приличаше повече на вътрешността на ковчег, двамата с Померанц би трябвало да сме мъртъвци вътре в него. Но хайде стига детинщини! Беше ни изключително удобно в този просторен ковчег от гангстерски тип. Би трябвало да ’ ни погребват в компанията на някой друг човек, независимо кой е той. Толкова е приятно!

Померанц говореше нещо от сорта, че трябвало да събере парчетата от разбития си живот и да започне наново. Той е на годините на Сърк Бърман, които са четирийсет и три. Само преди три месеца му дали единайсет милиона долара, за да си подаде оставката като президент на голяма телевизионна компания.

— По-голямата част от живота все още е пред мен — рече.

— Да — отвърнах. — Предполагам, че е така.

— Как мислиш, имам ли все още достатъчно време, за да стана художник? — попита.

— Никога не е късно — рекох.

Знаех, че преди известно време беше попитал Пол Слейзингър дали не е късно да стане писател. Въобразяваше си, че хората умират от любопитство да чуят неговата версия на историята с оставката.

По-късно Слейзингър каза, че хора като Померанц, а Хамптън гъмжи от тях, трябва да бъдат убедени по някакъв начин, че вече са получили своя пай от икономиката на страната. Предложи да издигнем тук Мемориал на парите и славата, в който да има ниша за всеки адвокат по арбитражни дела, специалист по поглъщане на компании, борсов авантюрист или банкер. Бюстовете в тези ниши да бъдат от злато и платина, а в гранита над тях да бъдат издълбани с длето статистическите данни на техните притежатели — колко милиона са откраднали по законен начин и за колко време са успели да сторят това.

Попитах Слейзингър, дали и аз мога да се надявам на ниша в този Мемориал. Той помисли малко, после рече, че аз заслужавам място в Мемориал на Славата, а не на парите. Защото средствата си съм получил не толкова от алчност, колкото по щастливо стечение на обстоятелствата.

— Мястото ти е в Мемориала на Кьоравия късмет — обобщи той, после рече че подобен вид паметник трябва да се издигне в Лас Вегас или Атлантик Сити, но бързо му хрумна нещо по-добро: — Не, не, най-добре е в Клондайк! Така хората ще трябва да идват с кучешки впрягове или снегоходки, ако искат да зърнат бюста на Рабо Карабекян в Мемориала на Кьоравия късмет!

Не понася мисълта, че съм наследил част от акциите на „Бенгалските тигри от Синсинати“ и пет пари не давам за това. Слейзингър е страшно запален по футбола.

И тъй, шофьорът на Флойд Померанц ме достави директно пред пътечката, която водеше към входната ми врата. Заслепен от лъчите на залязващото слънце, аз изпълзях от фантастичния ковчег като някакъв граф Дракула, насочих се пипнешком към вратата и влязох.

Нека ви кажа две думи за фоайето, върху което имах всички законни права. Стените му би трябвало да бъдат ослепително бели, подобно на всеки квадратен метър стени в тази къща, с изключение на мазето и помещенията за прислугата. Насреща ми. като гледката към Божествения град, би трябвало да блесне картината на Тери Кичън, носеща наименованието „Тайният прозорец“. Вляво от нея би трябвало да ме посрещне един Матис, изобразяващ жена с черна котка в ръце, изправена пред тухлена ограда, обсипана с жълти рози. Нея скъпата Едит купи съвсем законно от една картинна галерия и ми я подари по случай петата годишнина от брака ни. Вдясно би трябвало да се намира един Ханс Хофман, който Тери Кичън получи от Филип Гъстън в замяна на едно свое платно и който Тери ми даде, когато купих нова скоростна кутия за неговия открит „Бюик Роудмастьр“ с цвят на прясно бебешко лайно.