Джоан Виндж - Снежната кралица

— Някой е разтревожил Старбък и хрътките по време на лова на нимфи, който, както подочух, бил доста успешен. Популацията на нимфи вече трябва значително да е намаляла. Това вероятно силно съкращава доходите на кралицата… и нейните средства за контрол над нас. Контрабандата включва всякакви модерни апарати за радио заглушаване и съобщителна техника. Тя може да идва само от едно място.

— Хм. Значи ако арестуваме контрабандистите, може би ще попаднем на следа, от която да разберем кой създава неприятностите? — той се размърда неспокойно.

— Може би. Както виждаш не жаля сили. Доколкото разбирам обаче, цялото това пътуване е напразно губене на време. — И точно това иска Лускед. — Честно казано не очаквам да намерим нещо. Шокира ли те това, Б.З.? — Като видя изражението на лицето му, тя се засмя. — Знаеш, че не обичам да си признавам, но понякога си мисля, че тези контрабандисти не вършат нищо лошо. Или че онзи, който съкращава нечий живот, за да продължи живота на друг не прави добро. Понякога си мисля, че всичко онова, което ме отвращава в Карбънкъл, е свързано с водата на живота. Че градът затъва в безчестие и корупция поради това, че неговото оцеляване зависи от един порочен акт.

— Дали ще чувстваш така нещата, ако би могла да получиш безсмъртие, инспектор?

Тя поклати глава неуверено.

— Бих желала да смятам, че не бих мислила другояче. Но не зная. Наистина не зная.

Гъндалийну кимна и сви рамене.

— Мисля, че никой от нас не ще има възможност да провери това — той отново се размърда и погледна хронометъра.

— Какво има, Б.З.?

— Нищо, мадам — погледна към морето с кареумовско стоическо достойнство. — Трябваше да направя нещо, преди да напуснем града. — Той въздъхна и вдигна книгата си.

— Сигурна ли си, че само с тези дрехи на гърба ще можеш да пътуваш чак до Карбънкъл? — Енгенит натисна с дългия си пръст ключалката на вратата на кораба, докато Муун гледаше към пристанището. Те бяха преминали разстоянието от Нейт само за часове, вместо за дни. Краката и трепереха от невероятния факт, че се намира толкова надалеч.

— Какво?… О, добре съм така. Оттук ще замина с някой търговец… в този залив сигурно има стотици търговски кораби!

Залязващите слънца надничаха през облаците и разливаха огън върху водната повърхност. Кораби с всякаква големина пристигаха с приливната вълна. Някои имаха странна форма, която тя не можеше да назове. Някои бяха без мачти. Тя се чудеше дали мачтите им не бяха счупени от буря.

— Знаеш ли, много от корабите на Зимните хора използват двигатели. Голям брой от тях въобще не използват платна. Дали биха те взели на такъв кораб? — неочакваният въпрос на Енгенит я стресна. По време на техния светкавичен полет над морето тя не бе научила много за него освен това, че не обича да говори за себе си. Този директен въпрос относно нейното пътуване й каза повече, отколкото той самият предполагаше.

— Не се страхувам от двигатели. И работата ще бъде същата; има толкова много неща, които човек може да върши на един кораб — Муун се усмихна с надеждата, че казаното от нея е вярно. Тя прекара ръка по студената метална обвивка на въздушния кораб, борейки се с току-що осъзнатата възможност да отиде при Спаркс за по-малко от един ден… Усмивката й помръкна.

— Е, сигурна ли си, че ще намериш кораб, управляван от жени? Някои от Зимните хора са усвоили доста неприятни навици от отрепките на звездното летище.

— Аз не… О-о! — Тя кимна, като си спомни защо баба й я бе предупреждавала да стои далеч от търговските кораби. — Ще се справя с това. — Макар да беше сигурна, че Енгенит е чужденец, той говореше така, сякаш сънародниците му имаха по-малко значение за него, отколкото Зимните или Летните хора. Тя не го попита защо. Вече не се притесняваше от начумерената му физиономия, но не желаеше и да се заблуждава. — Искам да ви благодаря…

Той се намръщи.

— Нямам време за това. И без това вече съм закъснял с половин ден за срещата. Така че…

— Хей, бонбонче, зарежи този старчок и ела да си прекараме хубаво! — един от двамата Зимни хора, които ловяха риба на кея, се доближи до тях и се захили многозначително. Когато се накани да им отговори нещо хапливо, Муун видя, че изражението на лицето му се промени. Той дръпна другаря си на безопасно разстояние и промърмори нещо на ухото на другия. Двамата бързо се отдалечиха, като се обръщаха назад.

— Откъде знаят? — Муун притисна ръце до мушамата си, там, където висеше трилиственикът.