Джоан Виндж - Снежната кралица

— Какво знаят? — Енгенит все още беше начумерен, а бръчките на лицето му станаха по-дълбоки, докато гледаше как двамата рибари бързо се отдалечават.

— Че съм сибила — тя бръкна в деколтето си и извади окачения на верижка трилиственик.

— Какво си? — той се обърна към нея, сякаш за да се увери лично. После попита припряно: — Защо не ми каза за това?

— Е, аз не… искам да кажа, че…

— Това решава въпроса — той вече не я слушаше. — Ти няма да прекараш нощта тук самичка. С мен не можеш да дойдеш. Елзи ще разбере. — Той я хвана за лакътя и я поведе по паважа към постройките на кея.

— Къде отиваме? Почакайте! — Муун се спъваше след него в безсилен гняв, докато той влизаше в най-близката уличка. Тя видя светлина на върха на един тънък пилон, после видя втори и още много други — огромни свещи без пламък. — Нищо не разбирам — тя понижи тон. — Вярвате ли в богинята?

— Не, но вярвам в теб — той я поведе по тротоара.

— Вие сте чуждоземец!

— Вярно, чуждоземец съм.

— Но аз мислех, че…

— Не ме питай, а върви. Няма нищо чудно в това — той я пусна. Муун продължи да върви с него.

— Тогава не се ли страхувате от мен?

Той поклати глава.

— Само гледай да не паднеш и си одереш коляното, защото ще ми създадеш неприятности. — Тя го погледна глупаво.

Зад тях друг въздушен кораб с отличителните знаци на Хийгемъниската полиция се насочи към пристанищната площадка за кацане. Той обаче не погледна натам и не видя, че този кораб кацна до неговия.

— Къде отиваме? — Муун заобиколи група смеещи се моряци.

— Да видим една приятелка.

— Приятелка? Тя няма ли да е против…

— Това е бизнес, а не удоволствие. Когато отидем там, не забравяй целта, която си си поставила.

Муун сви рамене и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Сега тя може да наблюдава дъха си, тъй като с настъпването на залеза температурата беше паднала. Муун погледна любопитно фасадите на едноетажните и двуетажни сгради. Тук на едно място имаше повече сгради, отколкото бе виждала някога. С дървена облицовка или хоросанова мазилка те бяха долепени една до друга. Между тях видя някаква временна стена, направена от нещо, което всъщност не беше изсушена глина. Когато минаваха покрай кръчмите, до ушите й достигаше шум и непозната музика.

— Как познаха каква съм, след като ти не можа да познаеш, Енгенит?

— Наричай ме Мироу. Не мисля, че са те познали. Мисля, че те просто са забелязали, че аз съм много по-висок от теб и доста по-трезвен от тях.

Муун почувства как нервите й се отпускат, когато забеляза, че никой от минаващите покрай тях не спира очи върху нея прекалено често или прекалено дълго.

Енгенит зави по една странична уличка. Най-после спряха пред малка, усамотена кръчмичка. През цветното стъкло струеше светлина върху калдъръма. На олющения цветен надпис над вратата можеше да се прочете: „Странноприемница Черните дела“. Той изсумтя.

— Елзи винаги е имала странно чувство за хумор. — Муун видя и втори надпис: „Затворено“, но Енгенит дръпна дръжката. Вратата се отвори и те влязоха.

— Хей, затворено е! — една огромна, дебела жена, която наливаше бира в халба, ги погледна от бара.

— Търся Елзевир — Енгенит отиде на светлото.

— А, така ли? — Жената остави халбата и го погледна. — Предполагам, че това си ти. Защо се забави толкова?

— Проблеми с двигателя. Чака ли ме?

— Все още е в града, ако това имаш предвид. Но тя търси други решения, в случай че ти решиш да не се покажеш. — Хлътналите очи на жената съгледаха Муун. Тя се намръщи.

Енгенит изруга.

— По дяволите, тя знае, че съм сигурен.

— Но тя не знаеше дали не си се забавил за по-дълго, ако разбиращ какво искам да кажа. Коя е тази?

— Автостопаджийка. — Муун почувства как Енгенит я тика напред и пристъпи, макар и с нежелание. — Няма да ти създаде никакви неприятности — каза той, пресичайки възмущението на жената. — Нали?

Муун го погледна.

— Аз? — тя поклати глава и се усмихна.

— Веднага излизам да потърся приятелката си. Ти можеш да почакаш тук, докато се върна — той посочи с брада към стаята, пълна с маси. — Тогава може би ще поговорим за Карбънкъл.

— Добре — тя избра една маса близко до огнището, отиде там и седна. Енгенит се отправи към вратата.

— Нали знаеш къде да я търсиш? — извика след него дебеланата. — Потърси я в клуба.

— Така й ще направя — отговори той и излезе.

Муун остана да чака всред неловко мълчание и намусения поглед на съдържателната. Тя опипваше с пръсти грапавата повърхност на масата. Най-после жената вдигна рамене и обърса ръце в престилката си. Взе една халба с бира и я сложи на масата. Муун трепна леко, когато жената премести халбата пред нея, а пяната се разплиска върху годишните пръстени на дървото. Тя се отдалечи, без да продума, и започна да върши нещо в една безформена черна кутия на бара. Започна да лее от средата на някаква песен. Пееше с ритмичен, пронизваш глас, който Муун беше чула на улицата.