Джоан Виндж - Снежната кралица

Муун трепна, погледна през рамо и видя, че стаята е все така празна. Дори по-празна. Видя как съдържателката слезе по стълбите и донесе още една халба бира. Муун отново погледна към черната кутия. Изведнъж тя видя върху нея един усмихнат образ, пълен със звук, като бъчвичка с бира или чанта с храна. Тя отпи от бирата, преглътна я и се намръщи. Бирата беше от морски водорасли — кисела и лошо сварена. Като остави халбата, Муун свали мушамата си. В огнището самотно парче метал светеше, нагрято до червено като железен прът в огнище на ковач. Тя се извърна, пръстите й несъзнателно изследваха животинските лица по облегалката на стола. Топлината и музиката я погълнаха. Кракът й започна да отмерва такта, в тялото й се пробуди някакъв приятен подтик. Акордите бяха сложни, звукът беше силен и пулсиращ, гласът извисяваше безсмислени трели. Ефектът беше различен от този, който създаваше музиката на Спаркс със своята флейта… но нещо в нея беше непреодолимо, нещо, наподобяващо песента на мястото на избора.

Муун затвори очи. Отпиваше от бирата и докато слушаше музиката — тя винаги слушаше по свой, специален начин — остави ума й да отдели в паметта й онова, което беше лошо, от онова, което беше добро в отношенията й със Спаркс. Ще говорят за Карбънкъл , беше казал Енгенит. Тогава ще я заведат ли там? Или той само ще се опита да я разубеди? Никой не ще може да я разубеди… по-скоро тя ще разубеди него. Муун ще използва загрижеността му за нея, за да го накара да я заведе там. Беше сигурна, че ще успее. Утре тя би могла да бъде там Усмихна се.

Вярно ли бе това? Нещо не й даваше спокойствие. Какво беше объркано? Енгенит искаше да й помогне. Беше показал това ясно. А тя дори не знаеше защо беше необходима на Спаркс. Представяше си, че е болен или гладен, или безпаричен, че копнее за приятел. Ден, дори час по-рано може би щеше да бъде от голямо значение… Всяка минута мъка или тъга, която можеше да му спести, беше важна, по-важна от всичко друго.

Някакъв шум в дъното на стаята я накара да отвори очи Погледна към входа и очите й са разшириха от изненада, докато умът й отказваше да възприеме видяното, беше нещо живо, нещо, което се движеше. Стоеше на два крака като човешко същество, но краката му бяха широки и ципести, движението му беше като на морски водорасли, носени от подводно течение. Сиво-зеленото безполово тяло блестеше като намазано с масло Беше голо, като се изключи коланът му, на който висяха предмети с неопределена форма; ръцете му завършваха с една дузина пипала, приличащи на камшик Седефените очи без зеници, втренчени в нея, бяха като очи на морски дух.

Муун стана с пресъхнала уста от звуците, които се опитваше да издаде. Тя постави един стол между себе си и кошмарното същество и се хвана за ножа. При това движение съществото издаде някакъв гърлен звук, побягна към вратата и изчезна от погледа й, преди тя да разбере, че наистина е било в стаята.

На негово място стоеше един мъж, когото никога не бе виждала. На възраст беше малко по-голям от нея с перчем от остра руса коса, паднала над едното му око. Бе облечен в рибарска парка, но на светлината в стаята панталоните му имаха светлозелен цвят.

— Недей да правиш това, млада господарке. Забелязах намеренията ти — той протегна ръка и Муун видя, че държи нещо непознато за нея. — А сега полека го хвърли на пода.

Тя измъкна ножа, без да е сигурна в заплахата. Той протегна нетърпеливо ръка и тя хвърли извития си нож. Мъжът пристъпи напред, наведе се и го вдигна.

— Какво искаш? — попита тя и пискливият й глас подсказа колко беше изплашена.

— Хайде, ела тук, Силки — мъжът погледна към вратата и остави въпросът й без отговор. Чу се нечленоразделно съскане. Мъжът се усмихна развеселен. — Да — каза той, — точно толкова й е приятно да се запознае с теб, колкото и на теб да я намериш тук. Ела и я виж по-добре.

Съществото влезе в стаята, този път предпазливо. Муун вкопчи ръце в животинските глави изрязани върху облегалката на стола. Имаше чувството, че съществото е слязло от семейния им герб.

— Аз… аз нямам никакви нари.

Мъжът я погледна равнодушно и се засмя.

— О-о, разбирам. Тогава в момента сме в еднакво положение. Но не поради една и съща причина. Така че само мирувай и нищо лошо няма да ти се случи.

— Крес! Какво по дяволите става тук? — в стаята също толкова неочаквано влезе трети непознат. Муун видя дребна, закръглена жена със синьо-черна кожа и сребърен кок да пляска от изненада ръце. — Скъпи, ти никога няма да можеш да си уредиш среща с едно момиче, ако си с насочен срещу нея парализиращ револвер — каза тя кротко и без да се усмихва, заразглежда Муун откъм гърба.