Джоан Виндж - Снежната кралица

Този път русият мъж не се засмя.

— Аз не зная какво знае тя, но тя не трябваше да бъде тук, Елзи.

— Очевидно. Коя си ти, момиче? Какво правиш тук? — въпросите изискваха да отговори любезно, но гласът й беше остър.

— Приятел… аз съм приятел на Енгенит Мироу. Вие да не сте Елзевир, с която той има среща? — като видя, че ще последва отговор, Муун пое инициативата. — Той отиде да ви търси. Можех да отида с него… — тя погледна към вратата.

— Не е било необходимо — жената махна с ръка. Мъжът свали револвера и го пъхна в джоба си, където бе изчезнал и ножът на Муун. Лицата и на двамата малко се успокоиха. — Ще чакаме заедно. — Приличащото на дух същество изсъска един въпрос, който прозвуча почти като човешка реч. — Силки би желал да знае какво го е забавило.

— Повреда в двигателя — отговори Муун механично. Тя прехвърли тежестта на другия си крак, като продължаваше да държи стола помежду им.

— А-а. Това обяснява нещата. — Муун си мислеше, че нещо в гласа на старата жена не беше съвсем както трябва. — Е, не е необходимо, докато чакаме, да стоим прави, нали? Само като си помисля, и започват да ме болят костите. Седни, скъпи, просто ще поседим до огъня и ще се запознаем, докато чакаме той да се върне. Крес, донеси ни малко бира, моля те.

Муун гледаше уплашено как жената и кошмарното същество се приближиха към масата. Но съществото се сви до огнището на разстояние, което му гарантираше, че няма да бъде ритнато, а тялото му блестеше на светлината от огъня. Плоските му пипала опипваха фигурите по огнището с ритмични, хипнотични движения. Някои от пипалата бяха осакатени, деформирани, със следи от стари рани. Жената взе един стол и седна до Муун дружелюбно усмихната. Тя развърза мушамата си, няколко размера по-голяма, и под нея се показа семпла дреха с ярък оранжев цвят, като зеления цвят на панталоните на мъжа.

— Ще извините Силки, загдето не дойде при нас на масата. Страхувам се, че не обича много непознати хора.

Муун заобиколи бавно своя стол и седна. Мъжът Се върна с три халби бира и сложи една до огнището. Муун гледаше как съществото погали халбата с неуморните си пипала, вдигна я и я изпи на един дъх. Муун също вдигна халбата си и пи на големи глътки. Мъжът седна от другата й страна и се усмихна.

— Вие май си изпихте всичката бира, млада госпожице.

Старата жена цъкна неодобрително и отпи от бирата си.

— Няма значение. Кажи ни нещо за себе си, скъпа. Ти май не ни каза как се казваш. Аз, разбира се, съм Елзевир, а това е Крес. Онзи там е Силки, делови партньор на покойния ми съпруг. Ние просто не можем да назовем истинското му име. Той е дилип, от Тсие-пун; от друг свят, като нас — добави тя със спокойна увереност. — Ти да не си от колегите на Мироу?

— Аз съм Муун. Аз… — тя замлъкна, доловила тяхното смущение. Все още не беше сигурна в тях, все още не знаеше кое ще бъде по-добре — да излъже или да каже истината. — Аз просто го срещнах. Той бе така добър да ме докара.

— Тогава той те е довел тук, така ли? — Крес се наведе напред и се намръщи. — Просто ей тъй. И какво ти каза?

— Нищо. — Муун се отдръпна от него и се доближи до старата жена. — Всъщност нищо не ме интересува. Аз отивам в Карбънкъл. Той… той каза, че вие ще разберете. — Тя се обърна към Елзевир и срещна нейните строги, с цвят на индиго очи, от които се спускаше паяжина от старчески бръчки.

— Какво ще разберем?

Муун пое дълбоко дъх и измъкна изпод мушамата си трилиственика.

— Това.

Елзевир видимо се стресна. Крес се отдръпна назад. Съществото при огнището изсъска своя въпрос, а Крес отговори:

— Тя е сибила!

— Е-е… — промърмори Елзевир. Прозвуча почти като въздишка. — Оказана ни е чест. — Тя погледна към останалите и Крес кимна. — Аз разбирам, че тази половина от Тийумат не е най-доброто място за една сибила. Такъв си е Мироу, все ще се забърка в нещо. — Изведнъж тя се усмихна — широка, искрена усмивка, в която се виждаше и голяма загриженост. — Не, няма нищо, само дето се чувствам стара и глупава, като те гледам толкова млада и толкова умна.

Муун погледна пръстите си, почукващи по масата.

— Аз съм само инструмент, чрез който Богинята предава своята мъдрост — тя повтори традиционните думи инстинктивно. Те бяха чуждоземци и все пак тяхната реакция, подобно на реакцията на Мироу, изразяваше онова благоговение, което би изпитал един Летен човек. — Аз… аз мислех, че никой чуждоземец не вярва в богинята. Всички казват, че вие сте причина Зимните хора да мразят сибилите.