Джоан Виндж - Снежната кралица

— Зная — майка й кимна, а усмивката не слизаше от лицето й. Тя вдигна мушамата, която лежеше на леглото, и я подаде на Муун. — Аз не мога да те придружа, но поне зная, че сега богинята е с теб.

Муун облече мушамата и излезе. Тя тръгна по каменистата пътека към терасираните селски ниви, подтичвайки от страх, да не би да види как корабът на чужденеца се издига нагоре в дъждовното небе, преди да е успяла да отиде при него. Муун прескочи парапета на терасата, където се намираше корабът. Чу се силен рев на мотори, неземен шум на включени двигатели.

— Почакайте! — тя се затича и видя няколко деца, които се бяха прокраднали там, да сочат към нея и да махат с ръка, като си мислеха, че и тя им маха. Мъжът в кораба подаде глава през вратата, видя я и ревът престана.

Той слезе от кораба и се изправи. Беше облечен в чуждоземно облекло, ушито от материал, който тя никога не бе виждала. Като разбра, че няма да тръгне без нея, тя намали темпото. Чуждоземецът тури ръце на кръста си и я загледа. Изведнъж тя забеляза колко бе висок — стигаше едва до рамото му.

— Какво има, момиче?

Тя спря, смутена от гласа му, който и припомни една детска неприятност в мръсната нива на един забравен от бога остров.

— Аз… аз мислех, че отлитате.

— Ще отлетя веднага щом натоваря инструментите си на кораба. Теб какво те засяга това?

— Толкова скоро! — Муун погледна мушамата си, събирайки кураж. Трябваше да се престраши. — Преди да отлетите, искам да ви помоля за една услуга.

Сега той не гледаше към нея; отвори една секция отпред под прозореца на кораба, потупа го с ръка и каза:

— Страхувам се, че няма да имам време да ти обясня как лети този магически кораб, ако това имаш предвид. Имам насрочена среща и вече съм закъснял.

— Зная как летят тези кораби. Моят братовчед ми обясни — каза тя раздразнено. — Искам да ме закарате до Карбънкъл.

Той вдигна учудено глава и се усмихна малко пресилено. Едва се сдържа да не каже нещо остро, преди да се наведе, за да вдигне кутията с инструменти.

— Съжалявам, но не отивам в Карбънкъл.

— Но… — тя пристъпи и застана между него и отворената секция тъкмо когато той беше тръгнал натам. — Къде отивате?

— Отивам в залива Шотоува, ако въобще това те засяга. Сега, ако обичаш…

— Това е добре. Всъщност е чудесно. Ще ме закарате ли дотам, вместо до Карбънкъл?

Той отметна назад червената си, права като тръстика коса. Беше голобрад, но от двете страни на устата му висяха мустаци.

— Защо, в името на хилядите богове, трябва да сторя това?

— Ъ-ъ… — тя почти се намръщи при това подчертано недружелюбно отношение. — С удоволствие ще направя всичко, което поискате, за да ви се отблагодаря. — Тя спря, като видя, че изразът на лицето му стана още по-неприветлив. — Аз… предполагам, че нещо сбърках, нали?

Неочаквано той се засмя.

— Всичко е наред, госпожичке — той пъхна инструментите зад седалките. — Но ти не трябва толкова лесно да тръгваш с първия непознат, когото срещнеш. Така можеш да попаднеш в далеч по-лоши ситуации от тази.

— О-о… — Муун почувства, че бузите й горят въпреки студения въздух. Тя сложи ръка на лицето си. — О-о, не, не това имах предвид! Тук на островите, когато някой иска да отиде някъде, а вие заминавате, само… само ме вземете… — гласът й секна. — Извинявайте. — Тя си тръгна, като се препъваше в браздата и си мислеше, че в очите му сигурно приличаше на малко, глупаво дете.

— Е, почакай една минутка — в гласа му все още се чувстваше раздразнение, но вече не така силно. — Защо искаш да отидеш там?

Тя се обърна, като си напомни, че няма право да унижава достойнството на сибилата.

— Искам да отида в залива Шотоува, за да намеря някой, който да ме закара до Карбънкъл. За мен това е много важно.

— Сигурно е важно, за да се реши един Летен човек да лети с кораб на чужденец.

Муун стисна уста.

— Това, че ние на използваме чуждоземна техника не значи, че се разтреперваме при вида й.

Той отново се засмя, сякаш му доставяше удоволствие да му отговарят по такъв начин.

— Добре тогава. Качвай се, госпожичке, щом искаш само да те закарам.

— Муун — тя подаде ръка. — Муун Даунтрейдър Самър.

— Енгенит ран Ахейз Мироу — той се ръкува с нея, без да кръстосат китки, както тя беше свикнала. После, сякаш сетил се допълнително, добави: — Най-напред последното име. Качвай се и слагай коланите.

Тя се качи и седна на задната седалка, без да мисли какво я очаква занапред, доволна за момента, и се залови с коланите. Вътрешността на този кораб се различаваше от това, което бе виждала в транс. Струваше и се, че изглежда по-обикновена. Енгенит ран Ахейз Мироу седна зад таблото за управление и затвори вратата. Двигателите започнаха отново да реват, да набират обороти, но сега, при затворена врата, шумът се чуваше не по-силно от пулсирането на кръвта в ушите.