Джоан Виндж - Снежната кралица

— Откъде знаеш? — прекъсна я той. — Откъде знаеш какво е било преди пристигането на първите кораби от Голямата буря? — неусетно той започна да говори с езика на митологията.

— Всичко, което зная, съм чула на троицата — тя се усмихна. — Чуждоземните имат тук археолози, които изучават ръкописи и руини на Старата империя. Те твърдят, че ние сме дошли тук като бегълци от един свят, наречен Триста, след някаква междузвездна война към края на Старата империя. Тези измислени лица, които правя, са били истински същества. Някога те са били обичайни сред семействата, дошли с първите кораби, предци на Летните и на Зимните хора. Може би ти познаваш някои от тях — сред Летните хора те все още имат своето значение. Знаеш ли, че твоето име, Даунтрейдър, е едно от около дузината оригинални имена, донесени от първите заселници? — Спаркс поклати глава. — Но когато дошли Хийгемъни, те ни накарали да се срамуваме от нашите „примитивни“ традиции. Ето защо сега ги носим само по време на Фестивала, като в действителност честваме не посещението на премиер-министъра, а нашето собствено културно наследство.

— О-о — той все още беше объркан и смутен от възгледа на Зимните хора за историята, в която не се отреждаше никаква роля на богинята, макар самият той да не я приемаше.

— Във всеки случай някои неща са по-хубави тъкмо защото са мимолетни. Помисли си за красотата на една разпукваща се пъпка или за мелодиите, които свириш самият ти, или за дъгата… помисли си за акта на любовта.

Какво би било, ако нямаше дъги… — Спаркс се замисли и прехапа устни.

— Предполагам, че би било глупаво да гледаме със съжаление към миналото.

— Вярно, но е човешко — тя иронично наклони назад глава, сякаш слушаше собствените си мисли. — Но за човека на изкуството истинската радост идва от самия процес на творчество — когато чувства, че създава нещо. Тогава и той самият расте, живее, излива своята творческа енергия. Когато произведението бъде завършено, той престава да расте, престава да живее. Творецът живее само за да създаде следващата си творба. Не чувстваш ли и ти същото, когато свириш своята музика?

— Да — Спаркс вдигна флейтата си и пръстите му заиграха по шевовете, които приличаха на белези от зараснали рани върху пострадалата раковина. Майсторката я беше закърняла така добте, че звукът й почти не се бе променил. — Предполагам, че е така. Никога не съм мислил по това. Но предполагам, че и аз изпитвам същото.

— Крилце от синьо-виолетов бръмбар, моля… благодаря. Просто не зная как съм се справяла без теб. — Маклин се промъкна покрай бедрото на Фейт и се настани в скута й, мачкайки края на блузата.

Спаркс се усмихна. От устата му се изтръгна един измъчен, самоосъждащ се звук, който й каза истината. Въпреки надеждата, която тя му вдъхна при първата им среща, конкуренцията между безбройните удоволствия в Лабиринта беше прекалено голяма за неговата нежна островитянска музика. Той изкарваше едва колкото да сложи нещо в уста; вдишваше объркан необичайните аромати от съседната ботанерия и от саматанския ресторант отсреща. Ако не му бе дала подслон в задната стаичка, сега щеше да спи в канавката… ако не и по-лошо.

Той я погледна, благодарен, че го беше заставила да отиде в чуждоземното полицейско управление, за да даде показания срещу търговците на роби. Спомни си изненадата по лицето на полицайката, която го беше спасила, като го видя да пристъпва прага на управлението. Спаркс въздъхна.

— Наистина ли чуждоземците се готвят да си стегнат багажа и да напуснат Тийумат веднага след Фестивала? Да изоставят всичко онова, което имат тук? Трудно е за вярване.

— Да, почти всички от тях ще си заминат — тя усука един пискюл от златни конци. — Те вече започнаха подготовката, така както и ние нашата. Ако си израсъл тук, щеше да усетиш промените, които стават. Ще те натъжи ли това?

Той вдигна учудено глава, защото не очакваше такъв въпрос.

— Не зная. Всички Летни хора казват, че Промяната е нещо, което трябва да се очаква с нетърпение; че ние ще заемем подобаващото ни място. Мразя начина, но който чуждоземците заслепяват Зимата с хвалби и вземат онова, което си искат, и си мислят, че въобще могат да не се интересуват от нас. — Той стисна медала си. — Но…

— Но и ти си бил заслепен от хвалбите, както и всички ние, Зимните хора. — Тя пусна възела и се опита да тупне Маклин по сребърния й гръб.

— Аз…

Тя се усмихна, като го наблюдаваше с третото си око.