Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

— За малките кучета е добре да си лягат рано — подигра го Шонка.

— Аз съм Младо куче, но не съм малък.

— Можеш да си лягаш, когато искаш, но ще трябва рано да ставаш.

— Момчетата дакота всякога правят така.

— Ако се успиваш, аз мога занапред да те будя.

— Какво току ми говориш за спане, Шонка? Сега е пладне.

— Ти сам започна.

На Харка този разговор не беше приятен. Той имаше чувството, че Шонка знае повече, отколкото казва, и че това, което Шонка знаеше, не беше нещо добро. Шонка си играеше с желанието на Харка да разбере и Харка си даде сметка, че беше проявил слабост, издавайки това си желание чрез погледа си.

— И така да е, нека аз да съм започнал, но нима ти трябва да повтаряш всичко подир мен? — каза прене брежително той.

Шонка изпръхтя и продължи нататък, без повече да се интересува от Харка.

Момчето изведнъж се почувствува само и му прилоша като на ранен, изгубил много кръв. Той сам не знаеше какво изпитва човек в такъв случай, но така мислеше. Отдалечи се от мястото, където беше разговарял с Шонка, и се запъти към бащината шатра. По-добре беше никой да не го види, защото той имаше чувството, че е претърпял поражение, макар последната дума да бе негова. Тихо се промъкна през отвора на шатрата и влезе навътре. Тъй като нямаше желание да върши нещо, той се излегна върху една бизонова завивка впери поглед към отвора на върха на шатрата, откъдето излизаше димът. Освен него в шатрата нямаше никой друг. Не мина много време обаче и вътре влезе Уинона. Тя седна до своя по-голям брат, разплете една от дългите си плитки и я сплете наново. Харка я наблюдаваше. Тя почувствува доброжелателния му поглед и от своя страна погледна замислено брат си и най-после каза:

— Шонка и майка му ще се пренесат в нашата шатра. Защото той няма вече баща, а ние нямаме майка, пък за Унчида работата е много — докато аз още не съм пораснала.

— Виж ти. — Харка оправи една гънка на кожената завивка. — Кой ти каза това?

— Унчида. На нея го е казал баща ни. Ти също трябваше да го чуеш, ала те нямаше тук.

— Не съм бил тук?

— Не, не беше тук.

Децата млъкнаха. Всяко се опитваше да отгатне какво мисли и чувствува сега другото.

В основата си всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Всички хора на племето за зло и за добро трябваше да прекарат заедно суровия живот и всеки помагаше на другия. Естествено съществуваха лични симпатии и неприязнени чувства, ала те почти нямаха никакво значение за живота на цялото племе. Делата и постъпките се определяха от произхода им и от ежедневната нужда.

Затова Харка не каза нищо повече. Шешока, вдовицата на Белия бизон, който преди беше мирновременен вожд на Мечата орда, се преселваше заедно със сина си в шатрата на Матотаупа, бойния вожд, който беше изгубил жена си от страшното мацаваки на пани. Всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Никой нямаше да се учуди на това. Всеки боец и всяка жена щяха да одобрят това решение. Шешока не беше особено умна, не беше и хубава като майката на Харка. Ала тя беше работлива и скромна жена. Тя всякога щеше да се подчинява на Матотаупа и Унчида.

Когато стигна в мислите си дотук, Харка каза:

— Ние си имаме Унчида.

Сестричката въздъхна дълбоко.

— Това е вярно. Ние си имаме Унчида.

Харка продължи да размишлява. И така, неговият баща и вожд на дакота поемаше задачата да възпита Шонка като добър боец на Мечата орда. Отсега нататък Шонка щеше да бъде в шатрата като по-възрастен брат на Харка. Всъщност и братята в шатрите изпробваха помежду си смелостта, самообладанието, силите и сръчността си. Харка реши да потисне дълбоко в гърдите си своите чувства, но все пак да докаже на Шонка, че той, Харка, наистина е Младо куче, но в никакъв случай не е малък. Той се огледа в шатрата и си помисли къде да разположи занапред постелята си. Реши — край входа. Всякога беше добре човек да може да излиза и да влиза колкото е възможно по-незабелязано и по-спокойно.

Чак сега Харка видя, че Уинона плаче безшумно.

— Къде е Харпстена? — попита той, за да накара момичето, което все пак не беше малко момиченце, да заговори и да се разсее. Уинона преглътна.

— Отиде оттатък да помага на Шешока в прибирането.

— Тъй, отишъл е оттатък.

Харка каза това като на себе си и остана на мястото си. Той няма да иде оттатък. Уинона също не беше отишла. Какво му трябваше на Харпстена да се бърка в женските работи? Много по-важно беше например да се разбере защо бивакът се беше разположил посред бял ден тук, край реката. Вождът сигурно беше получил от съгледвачите някаква новина, за която никой още не говореше. Другояче не можеше да се обясни решението му.