Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Харка прие признанието с радост, но и с някаква нова, непривична досега за него сериозност.

— Мацаваки е твоя плячка — продължи вождът.

— Да.

Момчето почувствува гордост. Думите на бащата можеха да означават само едно-че той, Харка, има право да запази оръжието.

— Ти гръмна с него по време на боя.

— Не, то само гръмна — призна Харка истината.

— Това е магия.

— Възможно е, татко. А може би ние просто не умеем да си служим с това оръжие. Ще трябва да намерим някой боец, който умее, та ако ще би и сто дни да яздим, докато намерим такъв учен мъж. Татанка-Йотанка, великият заклинател на племето дакота, сигурно знае тайната на тези оръжия.

— Може и така да е. Ала сега аз искам да те помоля да помислиш върху нещо друго. Вече е късна нощ, но ти все пак трябва да помислиш за това. Или си много уморен?

— Не съм много уморен.

— Харка се окопити.

— Когато едно момче стане на твоите години, Харка Убиецо на вълци, според обичая то трябва да принесе жертва на Великото заклинание.

— Да, татко.

Харка познаваше много добре обичая, за който говореше баща му. Всички по-възрастни другари на момчето вече бяха принесли такава жертва. Харка беше свидетел как Четан, израсъл отрано като твърдо и смело момче, на единадесет години трябваше да принесе в жертва своето любимо куче. Той го беше сторил, без окото му да мигне. Ала Харка знаеше, че Четан беше понесъл много тежко тази жертва, защото обичаше много кучето си. Когато обаче животното лежеше мъртво в една от пещерите на Черните хълмове и хората на племето го чествуваха като вакан, Четан превъзмогна болката си не само външно, но и вътрешно. Всички се гордееха с Четан и Четан сам беше много доволен. За себе си Харка всякога беше вярвал, че ще може да принесе подобна жертва също така спокойно и в края на краищата и със същата вътрешна готовност както по-възрастният си другар. В това отношение Харка никога не се беше съмнявал в себе си.

Ала когато сега отговори на въпроса на баща си с „да“, дълбоко в душата си той се стресна. Тялото му беше преуморено, макар че той не го призна, а и чувствата и мислите му бяха се отпуснали от напрежението и възбудата по време на боя, от мъката по майката. Вътрешно той бе разкъсван от болка и радост от постигнатата победа. Вече беше късно и тъмно и за него би било най-приятно да спеше сега като по-малките си братче и сестриче и да го оставят на спокойствие. Ала той предугаждаше, че баща му иска да му довери нещо именно сега и все още не можеше да разбере защо.

— Твърдокаменни Харка — продължи Матотаупа, — всяко момче жертвува нещо, което му е скъпо, и когато го пожертвува, това е вече подвиг. Ти се би много добре и по този начин помогна на нас, мъжете, ще съумееш да намериш сили и да принесеш жертва, мисля аз.

— Да, татко.

Харка произнесе това „да“ отново звучно и ясно, ала вътрешно силно се измъчваше и главата му започна да бучи.

— Какво ти е най-скъпо, Харка?

— Конят ми, татко.

— От коня ние имаме нужда сега, не можем да се лишим от него. Какво друго ти е също много скъпо, Твърдокаменни Харка?

— Този път Харка се замисля напрегнато. И вече свикна с мисълта, че няма да му се размине именно през тази нощ да пожертвува още нещо.

— Моята плячка ми е скъпа — каза най-после колебливо той. — Оръжието, което уби майка ми и с което аз искам да убивам пани, щом се науча да си служа с него.

— Ще бъде добре да предадеш тайнственото оръжие на Великото заклинание.

Харка преглътна и мина доста време, докато попита:

— По какъв начин, татко?

— Като го предадеш в шатрата на заклинателя.

— Нима ти искаш това от мене, татко?

— Аз не го искам. Питам само: имаш ли сили да надвиеш себе си?

Харка се почувствува изпълнен с гордост.

— Имам сили.

Той се изправи решително, изпълнен с упорство и огорчение. По държането му можеше да се предположи също, че се страхува да не започне да съжалява за взетото решение. Грабна пушката и бързо излезе от бащината типи. Бащата не го задържа.

Когато излезе на открито, момчето видя жените все още да танцуват около забодените на прътовете пресни скалпове. Те не бяха цели, а само малко кожа с кичур коса на върха, полюшваща се от вятъра. Между тях бяха и двата скалпа, плячкосани от Матотаупа — скалповете на главатаря на пани и на неговия най-силен боец.

Харка мина край танцуващите към Заклинателската типи. Щатрата беше затворена, ала той влезе, без да се двоуми.

В шатрата също беше тъмно. С влизането на Харка вътре нахлу и вятърът и отвред се разтракаха разни вещи, които висяха закачени на змийски кожи и бизонови жили. Момчето се спря близо до входа. Нещо в дъното се раздвижи и сянката на слабия, стар Хавандшита излезе напред.