Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Харка му подаде пушката.

— Това е, което аз, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, принасям в жертва на Великото заклинание — каза той твърдо и сякаш с желание всичко да се свърши по-бързо, Аз казах.

Старият заклинател пое оръжието.

— Това е добре. То принадлежи на Заклинателската шатра, хау.

Харка не изчака да чуе дали Хавандшита ще каже още нешо. Извърна се бързо назад и излезе от шатрата.

Навън жените все още танцуваха. Приличаха на призраци.

Харка не се върна веднага обратно в бащината типи. Изтича към стадото коне. Приятелят му Четан, който беше само леко ранен, трябваше да бъде на пост по това време. Отдалеч вълците виеха срещу изгряващия месец.

Харка се присъедини към Четан и погали жребеца, който не стана нужда да пожертвува, тъй като животното беше необходимо на племето. Конят допря меките си ноздри до бузата на своя млад господар.

Харка не каза нищо, Четан също не каза нищо. И Ала Харка размишляваше. Коня си той не пожертвува, защото сега имаха належаща нужда от него. Плячката си трябваше да пожертвува, ала тя беше оръжие, оръжие, от което врагът се страхуваше. Нима от нея също нямаха нужда? И какво щеше да прави старецът в Заклинателската шатра с нея? Защо той беше настоял да я получи веднага, още през тази нощ, преди Харка да намери някаква възможност да се запознае с нейното устройство? Понякога Харка забелязваше, че в главата му се пораждаха мисли, които го отличаваха от другите момчета и от мъжете. Понякога той се страхуваше или изпитваше едва ли не отвращение сам от себе си, ала не можеше да се откаже да разсъждава и да пита. Какво правеше сега старият заклинател с оръжието? Умееше ли да си служи с него, знаеше ли тайната му? В такъв случай той би имал право над него, защото никой друг не познаваше тайната му. Или може би всяка тайна трябваше да се предаде на Великото заклинание, което мъжът в Заклинателската шатра познаваше най-добре? Ала оръжието беше в ръцете на главатаря на пани, той си беше служил с него, макар че не беше заклинател.

Харка все още не можеше сам да намери отговор на тези въпроси, ала не му се искаше и да ги сподели е Четан. Въпросите дълбаеха в душата му като червей в дърво. Той не беше дал на драго сърце пушката и може би тук се криеше грешката му. Ала той не можеше да се примири с тази грешка. Много по-приятно би му било да задържи оръжието. Той искаше да стане боец, който с помощта на мацаваки щеше да умее да стреля много по-надалеч, да улучва и да убива на много по-голямо разстояние, отколкото всички мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Със смъртта на майка му това желание се беше врязало в душата му с неотменима сила. Той беше плячкосал това мацаваки, той, едно момче! Но тъй като сега беше длъжен да предаде оръжието, у него залегна силното желание да се сдобие с друго мацаваки, когато и да било, по какъвто и да било начин. Дни и нощи той щеше да размишлява как да се сдобие отново с мацаваки.

В такова настроение Харка се отдалечи мълчаливо от своя приятел и коня си и се върна в бащината шатра.

Бащата отново похвали Харка, задето не само се бе сражавал храбро, а и дето беше принесъл жертвата. Ала Харка посрещна тази похвала много по-безразлично, отколкото всяка предишна добра дума на баща си. Ако наистина добре размислеше, баща му сигурно не беше стигнал сам до мисълта, че Харка трябва да принесе тази жертва. Не, Матотаупа сам никога не би помислил да отнеме плячката на сина си. Това можеше да бъде само идея на стария заклинател.

Харка се загърна в завивките си. И по време на съня върху челото му остана врязана една бръчка.

Когато през следващите дни Мечата орда продължи пътя си, раните на мъжете бяха станали още по-чувствителни и още по-болезнени, отколкото по време на възбудата от боя и непосредствено след възторга от победата и последвалата умора. Нощната почивка сякаш беше вдървила крайниците. Матотаупа забеляза, че не можеше вече да направлява с раненото си бедро своя жребец така леко, както по-рано, а Летния дъжд беше съвсем негоден за борба, с мъка се държеше върху гьрба на коня. Четирите празни места, който смъртта бе оставила в бойните редици на дакота, можеха да бъдат запълнени едва след няколко години.

Мнозина от мъжете и момчетата отново бяха разпратени на всички посоки като съгледвачи, защото не беше известно какво щяха да предприемат победените пани. Може би те бяха изпратили свои хора в разположената далеко на юг своя родина, за да извикат и другите биваци да им помогнат да отмъстят и се отбраняват. Съгледвачите на Мечата орда бяха разпратени едновременно като бойни и ловни следотърсачи, защото колкото и да беше необходимо да окажат съпротива па пани, още по-належаща и все по-належаща ставаше нуждата от ловна плячка за гладуващите стомаси. Придвижващите се все напред и напред хора бяха обладани от двойно безпокойство, ала никой не даваше израз на чувствата си.