Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Видя го още щом се приближи до бивака. Матотаупа, който сам беше отишъл на разузнаване, токущо се бе върнал и бе оставил оръжието си в шатрата, знак, че не ги застрашава никаква близка опасност. Той тъкмо излизаше от своята типи, отправил се нанякъде, и то по посока на реката, навярно с намерение да погледне какво правят младите рибари. Щом Харка му разказа с няколко думи за какво го търси, той веднага тръгна с него, за да види купа риба. Позамисли се, навярно пресмятайки дали всяка шатра ще може да получи по една част, и нареди уловът да се разпредели поравно. Момчетата бяха горди, че погледнаха така сериозно на техния улов, та да го разпределят между всички, както правеха само при голям лов на бизони.

Харка се върна в бащината шатра с две риби. Веднага забеляза, че вътре нещо се беше променило. Подът беше покрит с двойно повече завивки, а в дъното на шатрата бяха подредени повече паници, отколкото досега. В средата проблясваше червеникаво жарта, грижливо покрита с пепел. Триножникът от постелята на Харка стоеше вляво от входа, там, където той сам го беше избутал. Той установи това със задоволство и се ослуша да долови тихите шумове в шатрата: шепота между Уинона и Харпстена и между Унчида и Шешока. Унчида млъкна и се приближи до огнището, за да поеме двете риби от Харка. Излезе с тях отвън и ги изчисти, а кучетата започнаха да се карат за малкото изхвърлени вътрешности. После бабата изпече по-голямата риба на шиша и когато в шатрата се разнесе миризмата на печена риба, Шонка също влезе вътре. Двете жени, момичето и трите момчета седнаха край огъня и всеки получи парче риба и малко горски плодове, които Унчида и Шешока бяха извадили от своите запаси. Когато се нахраниха и прибраха грижливо посъдите настрана, всички, освен Унчида, се отдръпнаха по ъглите. Влезе Матотаупа и майка му опече втората по-малка риба, която той бързо изяде.

В племето дакота нямаше обичай да пращат децата да си лягат. Те трябваше да стават с изгрева на слънцето, и без това през деня се изморяваха достатъчно, та вечер бързаха да се мушнат под завивките. Тъй стана и днес. Жените и децата се настаниха в постелите си. Харка се погрижи на входа да остане малък отвор, през който виждаше част от озарената от лунната светлина ливада чак до отсрещната шатра. Зад шатрата шумолеше реката. Следотърсачите все още не бяха довели в бивака непознатия човек, за чиято следа му беше разказал Четан.

Матотаупа отново излезе от своята типи и Харка го видя да стои един миг навън. Вождът стоеше спокойно, сякаш очакваше някого, с когото се е уговорил от преди. Той беше отпуснал тежестта на тялото си върху десния крак. Левият крак сигурно още го болеше от ръгването с ножа по време на боя. Освен панталоните с гамаши той беше облякъл и кожената си дреха, значи, не очакваше бой. На бой мъжете всякога отиваха голи до кръста. На темето му висяха орловите пера, мушнати под завързаната около главата му змийска кожа. Харка гледаше баща си. Колко едър и як беше той! По-едър от останалите мъже, които също бяха доста високи, нито един не беше по-нисък от един метър и деветдесет сантиметра. Раменете на вожда бяха малко по-широки, ръцете му — Харка знаеше това — по-сръчни и по-мускулести, отколкото на повечето от техните бойци.

Не беше лесно да се намери мъж, който да победи Матотаупа в бой, защото вождът умееше и да се цели добре е лъка, и да хвърля силно копието си. Той беше убил главатаря на пани и неговия най-силен боец. Харка обичаше баща си и се гордееше много с него. Забрави лекия шум от дишането на Шонка и Шешока в дъното на шатрата и заспа. Искаше да спи, за да се събудя със свежи сили, когато следотърсачите най-после щяха да доведат непознатия човек, собственика на странните миди.

Харка спа дълбоко.

Когато се събуди както винаги на развиделяване, вождът още не се беше върнал в шатрата. Харка веднага изскочи навън и изтича към мустангите, за да разбере кои от мъжете не се бяха върнали още с конете си. Както очакваше, завари там Четан, който навярно беше останал да спи край коне си. Двете момчета се поздравиха, огледаха се в утринната тишина и проследиха с поглед смяната на постовите.

— Ти смяташе — каза след това Харка, — че нашите следотърсачи ще доведат чуждия боец още през нощта в бивака ни. Но те не успяха да го сторят.

— Ъглите на устните на Четан потрепнаха леко.

— Те не успяха да го сторят. Защото не са могли.

— Кой ги е спрял да го сторят?

— Ама че умно питаш! Че кой ли пък може да ги е спрял?