Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Араужо одобри този план и се приготви да вземе съответните мерки. Маноел сметна за свой дълг да даде на Бенито някои съвети.

— Щом искаш да продължиш търсенето от тази страна — рече той, — салът ще завие в същата посока, но бъди предпазлив, Бенито. Ти ще трябва да се спускаш по-надълбоко, отколкото досега, може би на петдесет-шестдесет фута, а там ще се наложи да издържаш на две атмосфери налягане. Затова се придвижвай много бавно, иначе има опасност да загубиш присъствие на духа. Няма да разбираш къде си и за какво си на това място. Ако чувствуваш главата си като притисната в стега, ако ушите ти бучат неспирно, дай сигнал, без да се колебаеш, и ще те измъкнем на повърхността. После, ако е нужно, ще почнеш наново, но поне ще си посвикнал да се движиш в тези дълбоки слоеве на реката.

Бенито обеща на Маноел да се съобразява със съветите му, тъй като разбираше колко са важни. Особено се плашеше, че може да загуби присъствие на духа тъкмо когато то ще му бъде най-необходимо.

Бенито стисна ръката на Маноел; шлемът на скафандъра отново бе завинтен около шията му, след това помпата пак заработи и скоро водолазът изчезна под водата.

Сега салът се бе отдръпнал на четиридесетина фута от левия бряг; но за да не го отнася течението по-бързо, отколкото е нужно, когато стигнеше средата на реката, привързаха за него уби-те, и гребците го задържаха така, че да не бъде повлечен, а да се движи съвсем бавно.

Спуснаха Бенито много предпазливо и той стъпи здраво на дъното. Когато подметките му се забиха в пясъка на речното корито, по дължината на подемното въже можаха да определят, че той се намира на дълбочина шестдесет и пет — седемдесет фута. Значи тук имаше голяма падина, вдълбана доста под нормалното равнище.

Сега водата беше по-тъмна, но поради бистротата си пропускаше още достатъчно светлина, така че не бе трудно на Бенито да различава добре предметите, пръснати по речното дъно, и да се придвижва уверено. А и пясъкът, примесен със слюда, действуваше като рефлектор, и можеха да се преброят зрънцата, които блещукаха като светещ прах.

Бенито вървеше, оглеждаше, опипваше с копието си и най-малките вдлъбнатинки. Той продължаваше да се спуска бавно. При нужда му отпущаха въжето, а тъй като маркучите, които служеха за вдишване и издишване на въздуха, винаги висяха свободно, помпата работеше без засечка.

Така, придвижвайки се лека-полека, Бенито стигна до средата на коритото на Амазонка, където падината беше най-дълбока.

Понякога го обгръщаше такъв гъст мрак, че вече не можеше да вижда нищо друго на много близко разстояние. Но това беше преходно явление: салът, движещ се над главата му, закриваше напълно слънчевите лъчи и превръщаше деня в нощ. Ала след малко голямата сянка се отдръпваше и пясъкът светваше отново с целия си блясък.

Бенито продължаваше да се спуска. Той усещаше тога главно по растящото налягане на течната маса върху тялото му. Дишането му се затрудняваше, крайниците му не можеха вече да се движат така свободно и лесно, както в среда с нормално атмосферно налягане. При тези условия той се намираше под въздействието на физиологични явления, на които не беше свикнал. Бученето в ушите му се засилваше; но тъй като мисълта му оставаше бистра и чувствуваше, че Мозъкът работи с пълна дори необикновена яснота, той не искаше да дава сигнал за вдигане и продължи да слиза още по-надълбоко. Изведнъж в заобикалящия го полумрак някаква тъмна маса привлече вниманието му. По форма тя приличаше на тяло, оплетено в гъсталак от водорасли.

Обзе го силно вълнение. Той се насочи натам. С пръта си размърда тази маса.

Но тя се оказа просто труп на огромен кайман, вече превърнал се в скелет, който течението на Рио Негро бе довлякло в коритото на Амазонка.

Бенито се отдръпна и си помисли, че въпреки твърденията на лоцмана някакъв жив кайман също би могъл да се вмъкне в дълбочините около баража Фриас!…

Но отхвърли тази мисъл и продължи напред, за; а достигне самото дъно на падината.

В този момент сигурно беше на деветдесет — сто фута дълбочина и следователно подложен на три атмосфери налягане. А ако падината продължаваше да става все по-дълбока, скоро-щеше да се принуди да прекрати търсенето.

Всъщност опитът показваше, че на дълбочина над сто и два десет — сто и тридесет фута се намира крайната граница, която е опасно да се преминава при подводен поход: при такова налягане не само организмът не може да функционира нормално, но и уредите вече не подават достатъчно равномерно въздух за дишане.