Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Да, Араужо, трупът на Торес е още в този басейн и ще го намерим, ако…

— Ако?… — повтори лоцманът.

— Ако не е станал плячка на кайманите!

Маноел и Фрагозо чакаха с вълнение отговора на Араужо. Лоцманът помълча няколко минути. Изглежда искаше да помисли, преди да отговори.

— Господин Бенито — каза той най-после, — нямам навик да говоря празни приказки. И на мен ми хрумна същото. Но я ми кажете, забелязахте ли поне един кайман във водите на реката през десетте часа на дирения, които изтекоха досега?

— Нито един — отговори Фрагозо.

— А щом не сте видели — продължи лоцманът, — значи няма, а няма, защото тези животни не искат да се навират в чисти води, когато на четвърт миля оттук има големи пространства с мътни води, каквито предпочитат! Някои от тия животни нападнаха жангадата, защото на това място няма никакъв приток на Амазонка, където да се приютят. Тук е друго. Тръгнете по Рио Негро и ще намерите десетки каймани! Ако трупът на Торес беше паднал в този приток, сигурно нямаше да има никаква надежда да го намерим вече. Но той потъна в Амазонка и Амазонка ще ни го върне!

Бенито, избавен от тази тревога, улови ръката на лоцмана, стисна я и каза само:

— До утре, приятели!

Десет минути по-късно всички се озоваха на жангадата.

През тоя ден Якита бе прекарала няколко часа при мъжа си. Но преди да си тръгне, понеже не виждаше нито лоцмана, нито Маноел, нито Бенито, нито лодките, тя се сети на какви търсения са се отдали. Обаче реши да не казва нищо на Жоам Дакоста, тъй като се надяваше, че на другия ден ще може да му съобщи за успеха.

Но щом Бенито стъпи на жангадата, тя разбра, че тези търсения са завършили с несполука.

Все пак се приближи до него и запита:

— Нищо ли?

— Нищо — отговори Бенито, — но утре ще разполагаме с целия ден!

Всеки от членовете на семейството се прибра в стаята си и повече не стана дума за случилото се.

Маноел увещаваше Бенито да си легне, за да си почине поне един-два часа.

— Каква полза? — отвърна Бенито. — Нима мога да спя!

На другия ден, 27 август, преди изгрев Бенито дръпна Маноел настрана и му рече:

— Вчерашните ни търсения бяха напразни. Ако започнем днес по същия начин, може пак да не успеем!

— А трябва да успеем — отвърна Маноел.

— Да — продължи Бенито; — но в случай че не намерим трупа на Торес, можеш ли да ми кажеш колко време е нужно, за да изплува на повърхността на реката?

— Ако Торес беше паднал жив във водата, а не умрял от насилствена смърт, би трябвало да чакаме пет-шест дни — отговори Маноел. — Но тъй като потъна след смъртоносно раняване, два-три дни може би ще бъдат достатъчни, за да изплува.

Този отговор на Маноел, който е абсолютно правилен, се нуждае от известно обяснение.

Всяко човешко същество, което падне във вода, би трябвало да се носи по повърхността, ако се установи равновесие между относителното тегло на тялото му и относителното тегло на течната среда. Разбира се, това важи за човек, който не знае да плува. При тези условия, ако се остави да потъне изцяло, като си държи устата и носа извън водата, той ще плува. Но обикновено не става така. Първият порив на давещ се човек е да се мъчи да държи колкото може по-голяма част от тялото си над водата; той измъква главата си, вдига ръце, и тези части от тялото му, вече неподкрепяни от течността, не губят оная част от теглото си, която биха губили, ако са изцяло потопени. Така се получава излишна тежест и накрая тялото потъва напълно. Фактически водата, прониквайки през устата в белите дробове, измества изпълващия ги въздух и тялото отива на дъното.

Обратно, ако падналият във водата човек е вече умрял, той се намира в по-други, по благоприятни за изплуване условия, защото не е в състояние да извършва горепосочените движения и ако потъне, тъй като не се е опитвал да диша и течността не е проникнала толкова обилно в дробовете му, може да изплува бързо.

Следователно Маноел имаше право, като правеше разлика между двата случая — когато във водата падне още жив и вече умрял човек. В първия случай изплуването на повърхността неизбежно става по-бавно отколкото във втория.

А когато трупът се застои под водата по-продължително време, изплуването му зависи единствено от разлагането, предизвикващо отделяне на газове, които пък подуват тъканта на клетките му; така обемът му нараства, без да се увеличава теглото, и понеже тогава е по-леко от изместваната вода, то се издига на повърхността и придобива отново необходимата плавателност.