Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Впрочем в случая задачата на Жарикес беше много опростена. Той нямаше нужда да води следствие или дознание, да ръководи прения в съда, да изработва съдебно решение, да се съобразява с членовете на наказателния закон и накрая да произнесе присъда. За нещастие на икитоския фермер не бяха вече необходими такива формалности, Жоам Дакоста беше арестуван, съден и осъден преди двайсет и шест години за престъплението в Тижуко, срокът на присъдата още не бе изтекъл по давност, не можеше да се подаде молба за смекчаване на наказанието, не можеше да се приеме и молба за помилване. Така че оставаше само да се установи самоличността му и след като от Рио де Жанейро дойдеше нареждане за изпълнение на присъдата, това да стане както му е редът.

Но несъмнено Жоам Дакоста щеше да уверява в своята невинност, да твърди, че е осъден несправедливо. Дългът на съдията, каквото и мнение да имаше по този въпрос, беше да го изслуша. Най-важното беше да се види с какви доказателства осъденият можеше да подкрепи своите твърдения. А щом не бе могъл да ги представи при явяването пред първоначалните си съдии, ще бъде ли в състояние да ги представи сега?

Тук именно трябваше да се съсредоточат усилията при следствието.

Трябва обаче да се признае, че когато един осъден задочно, живеещ щастливо и спокойно в чужбина, доброволно изостави всичко, за да се яви пред съдебните власти, от които миналото му го е научило да се страхува, това е необикновен, рядък случай, който би трябвало да заинтересува дори съдия, свикнал на всякакви изненади на съдебните заседания. Дали от страна на осъдения от Тижуко, уморен от живота, това беше безочлива глупост или порив на съвестта, която иска на всяка цена да обори една неправда? Трябва да се съгласим, че проблемът беше заплетен.

И тъй, на другия ден след арестуването на Жоам Дакоста съдията Жарикес тръгна към затвора на улица „Бог син“, където беше задържан арестантът.

Този затвор, бивш мисионерски манастир, се издигаше на брега на една от главните игуарапи на града. Някогашните доброволни затворници в тази сграда, зле пригодена за новото си предназначение, бяха заместени от днешните затворници по принуда. Затова стаята, заемана от Жоам Дакоста, нямаше нищо общо с мрачните килии на съвременните затвори. Тя беше бивша монашеска килия с обикновен решетест прозорец, гледащ към пусто място, със скамейка в един ъгъл, нещо като одър в другия, няколко груби съдини и толкова.

Именно от тази стая към единайсет часа сутринта през тоя ден, 25 август, Жоам Дакоста бе изведен и за каран в кабинета за разпит, разположен в някогашната обща зала на манастира. Съдията Жарикес беше там, зад бюрото си, седнал на своето високо кресло, с гръб към прозореца, за да бъде лицето му в сянка, докато лицето на арестанта остава напълно осветено. Секретарят му се бе настанил до края на писалището, с перо зад ухото, равнодушен като всички съдебни чиновници, готов да записва въпросите и отговорите. Жоам Дакоста бе въведен в кабинета и по знак на съдията стражите, които го бяха довели, се оттеглиха.

Съдията Жарикес дълго наблюдава обвиняемия. А той му се поклони, застана както подобава — нито дръзко, нито раболепно, и зачака с достойнство да му зададат въпроси, за да ям отговори.

— Име? — подзе съдията Жарикес.

— Жоам Дакоста.

— Възраст?

— Четиридесет и осем години, — Местожителство?…

— Село Икитос в Перу.

— Под какво име живеехте там?

— Под името Гарал, то е фамилното име на майка ми.

— А защо носехте това име?

— Защото двайсет и шест години исках да избягна преследването на бразилското правосъдие.

Отговорите бяха толкова точни, така ясно показваха, че Жоам Дакоста е решен да признае всичко за миналото и настоящето си, че съдията Жарикес, несвикнал на такова държане, вирна нос по-високо от обикновено.

— А защо — подзе той отново — бразилското правосъдие можеше да предприеме преследване срещу вас?

— Защото в 1826 година бях осъден на смърт за случая с диамантите в Тижуко.

— Значи признавате, че сте Жоам Дакоста?…

— Аз съм Жоам Дакоста.

На всичко това бе отговорено много спокойно и съвсем просто. Затова малките очички на съдията Жарикес, скрити под клепките, сякаш казваха: „Ето ти едно дело, което ще върви като по вода!“

Но наближаваше моментът, когато трябваше да се зададе неизменният въпрос, който предизвиква неизменния отговор на всички обвиняеми, смятащи се за невинни.

Пръстите на съдията Жарикес забарабаниха леко по масата.