Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Следователно Жоам Дакоста трябваше да бъде предпазлив. Той обеща това. Но във всички тези изпитания за него беше голямо утешение, когато разбра, че някогашният му адвокат, станал главен съдия, е както преди напълно уверен в неговата невинност. Да. Въпреки присъдата Жоам Дакоста беше жертва, мъченик, почтен човек, комуто обществото дължеше публично удовлетворение. А когато съдията узна за миналото на икитоския фермер от осъждането му насам, за сегашното положение на семейството му, за целия този живот на всеотдайност и неуморен труд за щастието на близките му, той не само се убеди още повече, но и се трогна още повече и се закле да направи всичко възможно, за да издействува оправдаването на осъдения от Тижуко.

Половин година двамата водиха кореспонденция.

Най-после един ден обстоятелствата принудиха Жоам Дакоста да пише на съдията Рибейро:

„След два месеца ще бъда при вас, на разположение на главния съдия на провинцията!“

„Елате!“ — отговори Рибейро.

В това време жангадата беше вече готова да се спусне по реката. Жоам Дакоста се качи на нея с всичките си близки и слуги с жените и децата им. По пътя, както знаем, за голямо учудване на жена си и сина си той рядко слизаше на брега. Предимно стоеше затворен в стаята си — пишеше и работеше, но не търговски сметки, а без да казва никому, си водеше записки, които наричаше „История на моя живот“ и които трябваше да послужат при преразглеждането на делото му.

Осем дни преди повторното си арестуване, извършено по донос на Торес, което можеше да изпревари и дори да провали проектите му, той прати чрез един индианец от Амазонка писмо, с което предупреждаваше съдията Рибейро за скорошното си пристигане.

Това писмо замина, бе предадено на получателя, и съдията чакаше само Жоам Дакоста, за да подхване тази сериозна работа, която се надяваше да доведе до благополучен завършек.

През нощта преди пристигането на жангадата в Манао съдията Рибейро умря от удар. Обаче доносът на Торес, чийто шантаж се бе провалил пред благородното възмущение на неговата жертва, даде своя резултат. Жоам Дакоста бе арестуван сред близките си, а старият му адвокат го нямаше вече, за да го защити!

Да, това беше наистина страшен удар! Но така или иначе, жребият беше хвърлен; нямаше вече връщане назад.

Жоам Дакоста се съвзе от този удар, сполетял го така ненадейно. Сега ставаше въпрос не само за собствената му чест, но и за честта на всичките му близки!

Заповедта за арестуването на Жоам Дакоста, именуващ се Жоам Гарал, беше издадена от заместника на съдията Рибейро, който трябваше да изпълнява задълженията на този съдия в провинцията до назначаването на неговия приемник.

Заместникът се казваше Висенте Жарикес. Той беше дребен навъсен старец, когото четиридесетгодишна служба в углавния съд не бе успяла да направи благосклонен към подсъдимите. Той беше разследвал толкова много дела от тоя род, съдил и осъждал толкова много злосторници, че невинността на един подсъдим, който и да е той, му се струваше a priori 38 38 Предварително (лат.) — Б.пр. недопустима. Разбира се, той не съдеше против съвестта си, но тая съвест, окована в здрава броня, не се влияеше лесно нито от хода на следствието, нито от доводите на защитата. Като мнозина представители на углавни съдилища той не допускаше снизходителност от страна на съдебните заседатели, и когато подсъдимият, минал ситото на разпитите, разследванията и дознанията, застанеше пред него, съдията беше предварително убеден, че въпросният подсъдим е десетократно виновен.

Иначе Жарикес не беше лош човек. Нервен, неспокоен, приказлив, остроумен, хитър, той представляваше любопитна гледка с едрата си глава върху дребно тяло, с разчорлена коса, която сполучливо заместваше едновремешните съдийски перуки, с очи, сякаш пробити от свредел, с необикновено проницателен поглед. С едрия си нос сигурно би жестикулирал, ако притежаваше такава подвижност, а щръкналите уши като че бяха създадени да улавят по-добре това, което се говореше дори извън обичайния обсег на слуховия орган. Пръстите му чукаха непрекъснато по съдийската маса, като пръсти на пианист, упражняващ се беззвучно. Тялото му беше прекалено дълго за необикновено късите нозе, които непрекъснато ту кръстосваше, ту разкрачваше, когато се пъчеше на съдийското кресло.

В частния си живот съдията Жарикес, заклет ерген, се откъсваше от книгите си по наказателно право само заради, трапезата, която не пренебрегваше, виста, които пенеше много го, шахмата, където минаваше за майстор, но най-вече заради разните главоблъсканици, гатанки, шаради 39 39 Шарада — гатанка, при която загатнатата дума се дели на части, а всяка част съставлява самостоятелната дума, която трябва да се отгатне. — Б. пр , ребуси, анаграми 40 40 Анаграма — разместване на букви, чрез което от една дума се образува а друга. — Б.пр. , логогрифи 41 41 Логограф — задача, при която чрез комбиниране на букви отдадена дума се образуват нови думи, които трябва да се отгатнат. — Б.пр. и други, представляващи главното му занимание, по примера на мнозина европейски съдии — същински сфинксове както по склонности, така и по професия. Както виждаме, той беше чудак и лесно можем да разберем колко губеше Жоам Дакоста със смъртта на съдията Рибейро, защото делото му минаваше в ръцете на този малко опърничав съдия.