Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Вярно — съгласи се Фрагозо, — мина доброто време.

— Но и сега човек може лесно да се сдобие с диамант по нечестен път, тоест чрез кражба. Например около 1826 година — тогава бях осемгодишен — в Тижуко се разигра една ужасна Драма, която показва, че престъпниците не се спират пред нищо, когато искат да спечелят цяло състояние с един смел удар! Но това може би не ви интересува…

— Напротив, Торес, продължавайте — отвърна Жоам Гарал със странно спокоен глас.

— Добре — подхвана Торес. — Този път се касаеше за кражба на диаманти, а за една шепа от тези красиви камъчета можеш да вземеш един милион, понякога и два!

И Торес, чието лице изразяваше най-низка алчност, почти несъзнателно разтвори и сви пестник.

— Ето как станала тази работа — продължи той. — В Тижуко има обичай да се изнасят наведнъж всички диаманти, събрани през годината. Разделят ги на две части според големината им, като ги прекарват през дванайсет сита с различни дупки. Тези части се затварят в торби и се изпращат в Рио де Жанейро. Но тъй като струват милиони, разбира се, имат си придружители. Охраната им се състои от един чиновник, определен от управителя на мините, четирима кавалеристи от провинциалния полк и десетина пехотинци. Те се отбиват най-напред във Вила-Рика, където главният управител слага на торбите печата си, а после конвоят продължава към Рио де Жанейро. Трябва да добавя, че за по-сигурно заминаването винаги се пази в тайна. Ала в 1826 година един млад чиновник на име Дакоста, двайсет и две — най-много двайсет и три годишен, който от няколко години работел в Тижуко в канцеларията на главния директор, измислил следната хитрост. Наговорил се с шайка контрабандисти и им съобщил деня на заминаването на конвоя. Многобройните и добре въоръжени злосторници взели съответните мерки. През нощта на 22 януари някъде около Вила-Рика бандата нападнала ненадейно войниците от охраната. Те се защищавали храбро, но били избити, с изключение на един, който, макар и тежко ранен, успял да избяга и да съобщи новината за това подло покушение. Чиновникът, придружаващ войниците от конвоя, също не бил пощаден. Паднал под ударите на злодеите, които след това го помъкнали и навярно хвърлили в някаква пропаст, защото трупът му изобщо не бе намерен.

— А тоя Дакоста? — запита Жоам Гарал.

— Е, не спечелил нищо от престъплението. Вследствие на различни обстоятелства скоро подозренията паднали върху него. Обвинили го, че е ръководил цялата тая работа. Напразно уверявал, че е невинен. Постът му бил такъв, че само той можел да знае деня, в който трябвало да тръгне конвоят. Единствен той бил в състояние да предизвести шайката злосторници. Дакоста бил обвинен, арестуван, съден и осъден на смърт. А такава присъда се изпълнява в срок от двайсет и четири часа.

— И този нещастник бил екзекутиран? — запита Фрагозо.

— Не — отговори Торес. — Хвърлили го в затвора на Вила-Рика, ала през нощта, само няколко часа преди екзекуцията, или като действувал сам, или с помощта на някои свои съучастници, успял да избяга.

— И оттогава сигурно никой вече не е чувал за този човек? — попита Жоам Гарал.

— Никога! — отговори Торес. — Трябва да е напуснал Бразилия и навярно сега си живее блажено в някоя далечна страна с плячката от кражбата, организирана от самия него.

— Дано да живее като последен окаяник! — произнесе Жоам Гарал.

— И дано бог го накаже да се измъчва от угризения за престъплението си! — добави отец Пасаня.

С тези думи сътрапезниците наставаха от масата и тъй като вечерята бе свършила, всички излязоха да подишат вечерния въздух. Слънцето преваляше към хоризонта, но имаше още един час до настъпването на нощта.

— Такива истории не са весели — каза Фрагозо, — а началото на годежната ни гощавка беше по-приятно!

— Но за това сте виновен вие, господин Фрагозо — обади се Лина.

— Как така аз?

— Да, защото непрекъснато разпитвахте за тая област и за тия диаманти, които никак не ни интересуват!

— Ей богу, имате право! — възкликна Фрагозо. — Но не предполагах, че ще свърши така!

— Значи вие сте главният виновник!

— И главният наказан, госпожице Лина, защото не чух смеха ви на десерта.

В това време цялото семейство се запъти към носа на жангадата. Маноел и Бенито крачеха един до друг, без да говорят. Якита и дъщеря й вървяха след тях също безмълвно, и всички изпитваха необяснима тъга, сякаш предчувствуваха някакво сериозно събитие.

Торес не се отделяше от Жоам Гарал, който, с наведена глава, изглеждаше потънал дълбоко в размишленията си. Изведнъж Торес сложи ръка на рамото му: