Жул Верн - Архипелагът в пламъци

— Да вървим! — каза той с глух глас на Скопелос. А след това измърмори:

— Ще бъде по-сигурно и ще струва по-евтино!

След това двамата се качиха на каруцата си и изчезнаха зад първия завой на пътя, който водеше към вътрешността на острова.

Повлечена от Ксарис, Хаджина Елизундо беше вече преминала преградата на батистана и се намираше в обятията на Анри д’Албаре, който я притискаше до сърцето си и повтаряше:

— Хаджина!… Хаджина!… Бих жертвувал цялото си богатство, за да ви откупя… — Както аз пожертвувах своето, за да откупя честта на името си! — отвърна девойката. — Да, Анри!…Хаджина Елизундо е бедна сега и е достойна за вас сега!

На другия ден, 3 септември, след като вдигна котва към десет часа сутринта, „Сифанта“ се движеше по посока на вятъра с малък брой платна, за да излезе през входа на пристанището на Карпатос.

Някои от откупените от Анри д’Албаре пленници бяха настанени в помещението между двете палуби, други — в помещението на батареята. Макар, че прекосяването на Архипелага не отнемаше повече от няколко дни, офицерите и моряците бяха решили да нагласят колкото се може по-удобно тези нещастни хора.

Още предния ден капитан д’Албаре беше направил необходимото, за да може да отплува. За изплащането на тринадесетте хиляди лири той беше представил гаранции, които бяха задоволили кадията. Така че пленниците бяха качени на кораба без всякаква пречка и след три дни тези клетници, които бяха осъдени на мъките на североафриканските каторги, щяха да бъдат стоварени в някое пристанище в Северна Гърция, където нищо не би заплашвало повече свободата им.

Те дължаха своето освобождение изцяло на този, който ги беше изтръгнал от ръцете на Николас Старкос! И затова, щом стъпиха на борда на корвета, изразиха по трогателен начин своята признателност.

Сред тях се намираше един поп, стар свещеник от Леондари. Следван от своите другари по съдба, той се приближи до юта, където Хаджина Елизундо, Анри д’Албаре и още няколко офицери разговаряха. След това всички коленичиха начело със стареца, който протегна ръце към капитана и произнесе:

— Анри д’Албаре, бъдете благословен от всички, на които вие възвърнахте свободата!

— Приятели мои, аз изпълних само своя дълг! — отвърна дълбоко развълнуван капитанът на „Сифанта“.

— Да!… Бъди благословен от всички … от всички … и от мен, Анри! — добави Хаджина, като на свой ред коленичи.

Анри д’Албаре бързо я вдигна и тогава възгласи: „Да живее Анри д’Албаре!“, „Да живее Хаджина Елизундо!“ се разнесоха от кърмата чак до носа на кораба и от вътрешността на батареята чак до долните напречни греди на мачтите, на които се бяха струпал петдесетина моряци н надаваха силни възторжени викове.

Една-единствена пленница — онази, която се криеше предния ден в батистана, не беше взела участие в тази проява на благодарност. Когато се качваше на кораба, тя се погрижи само да мине незабелязана сред пленниците. Беше успяла в това и никой не й обърна повече внимание, щом старата жена се сви в най-тъмния ъгъл на помещението между двете палуби. Очевидно тя разчиташе, че ще може да слезе от кораба също така незабелязана. Но, защо вземаше такива предпазни мерки? Да не би някой от офицерите или моряците на корвета да я познаваше? Във всеки случай навярно имаше сериозни причини да запази това инкогнито през трите или четирите дни — колкото щеше да продължи прекосяването на Архипелага.

Но, ако Анри д’Албаре заслужаваше признателността на пасажерите на корвета, какво тогава пък заслужаваше Хаджина за това, което бе извършила от заминаването си от Корфу насам? „Анри — беше казала тя предния ден, — Хаджина Елизундо е бедна сега в достойна за вас сега!“

Да, тя наистина беше бедна сега! Но достойна за младия офицер?… Сега ще можем да преценим това.

Анри д’Албаре обичаше Хаджина, когато тежки събития ги бяха разделили един от друг, но сега любовта му нарасна още повече, като узна как бе протекъл животът на девойката през цял ата тази година на раздяла!

Веднага щом разбра произхода на богатството, оставено й от баща й, Хаджина Елизундо реши да го употреби изцяло за откупуването на пленници, от търговията с които бе натрупана по-голямата му част. Тя не пожела да запази нищо от тези двадесет милиона, придобити по такъв отвратителен начин. Хаджина довери своите намерения само на Ксарис. Ксарис ги одобри и всички ценни книжа на банката бяха бързо превърнати в пари.