Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Но, нищо не я спря. Тя замина.

И тогава почна да се появява преоблечена като монахиня от Ордена на изкуплението в Триполи, в Алжир, в Тунис и дори в най-мизерните пазари на Северна Африка. Навред, където имаше продадени гръцки пленници, тя ги откупуваше на висока цена от господарите им. Навсякъде, където търговците на роби продаваха на търг стадата от човешки същества, тя се появяваше с пари в ръка. Именно тогава Хаджина можа да види в целия им ужас всички мъки на робството в една страна, където няма никаква задръжка за страстите.

По онова време Алжир беше във властта на една армия, съставена от мюсюлмани и ренегати, измета на трите континента, които образуват крайбрежието на Средиземно море; тези разбойници живееха само от продажбата на заловените от пиратите хора и от откупуването им от християните. През седемнадесетия век на африканска земя се наброяваха вече около четиридесет хиляди роби от двата пола, отвлечени от Франция, Италия, Англия, Германия, Фландрия, Холандия, Гърция, Унгария, Русия, Полша, Испания или заловени по всички европейски морета.

В Алжир, в каторгите на пашата, на Али-Мами, на Кулугис и на Сиди-Хасан, в Тунис, в каторгите на Юсиф-Дей, на Галере-Патроне и на Сикала в Триполи. Хаджина Елизундо издири най-вече тези, които бяха станали роби през Войната за независимост. Закриляна сякаш от някакъв талисман, тя премина през всичките тези опасности, като облекчаваше страданията на клетниците. Избягна като по чудо хилядите рискове, които поради естеството на дейността й възникваха около нея. В продължение на шест месеца, на борда на леки каботажни кораби, тя обходи и най-затънтените места на североафриканското крайбрежие — от Триполитания до крайните предели на Мароко — до Тетуан, който някога е бил пиратска република, напълно редовно организирана; до Танжер, в чийто залив тези разбойници са зимували; до Сале, на западния бряг на Африка, където нещастните пленници живееха в подземия, издълбани на дванадесет до петнадесет стъпки под земята.

Най-сетне, когато завърши мисията си и от милионите на баща й не остана нищо, Хаджина Елизундо реши да се върне в Европа с Ксарис. Заедно с последните откупени от нея пленници тя се качи на един гръцки кораб, който се отправи към Карпатос. Хаджина възнамеряваше да се срещне там с Анри д’Албаре. И оттам беше решила да се върне в Гърция на борда на „Сифанта“. Но три дни след като напусна Тунис, корабът бе пленен от един турски кораб и Хаджина бе отведена в Аркаса, за да бъде продадена като робиня заедно с тези, които наскоро бе освободила!

С една дума, резултатите от предприетото от Хаджина Елизундо дело бяха следните: няколко хиляди пленници бяха откупени със същите тези пари, спечелени от тяхната продажба. Макар и разорена сега, девойката бе поправила в границите на възможното злото, сторено от баща й.

Ето какво научи Анри д’Албаре. Да, бедната сега Хаджина беше достойна за него и за да я изтръгне от ръцете на Николас Старкос, той би станал също така беден като нея!

Междувременно още на следния ден, на разсъмване, от „Сифанта“ вече се виждаха бреговете на Крит. Тогава тя се насочи към северозападната част на Архипелага. Капитан д’Албаре възнамеряваше да се приближи към източните брегове на Гърция на ширината на остров Евбея. Тук пленниците можеха да слязат на сигурно място, било в Халкис, било в Егина, далеч от турците, които сега бяха изтикани във вътрешността на Пелопонес. Впрочем по това време на гръцкия полуостров не беше останал нито един от войниците на Ибрахим.

Клетите хора, за които на борда на „Сифанта“ се полагаха изключителни грижи, вече се съвземаха от преживените ужасни страдания. През деня те излизаха на групи на палубата, за да подишат чистия морски въздух на Архипелага — деца, майки, бащи, заплашени до вчера от вечна раздяла, а сега събрани завинаги. Те също знаеха какво бе извършила Хаджина Елизундо и когато тя минаваше под ръка с Анри д’Албаре, всички изразяваха по най-трогателен начин своята признателност.

В ранните часове на 4 септември върховете на критските планини се изгубиха от погледа, но вятърът бе почнал да стихва и „Сифанта“ измина сравнително малко разстояние през деня, макар че бе вдигнала всичките си платна. Но сега двадесет и четири или четиридесет и осем часа повече или по-малко вече нямаше никакво значение. Морето беше тихо, небето великолепно. Нищо не показваше близка промяна на времето. Трябваше само да се оставят да „се носят“, както казват моряците, а плуването щеше да свърши, когато е рекъл господ.