Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Това спокойно пътуване беше много благоприятно за разговори. На борда на кораба нямаше кой знае колко работа. Обикновено дежурство на офицерите на мо-стика и на моряците-наблюдатели на фок-мачтата, за да се съобщава за суша или за забелязани кораби.

Хаджина и Анри д’Албаре тогава седяха на юта на една пейка, запазена само за тях. Тук те най-често разговаряха не за миналото, а за бъдещето, на което сега се чувствуваха господари. Крояха планове, които се надяваха скоро да осъществят, и не пропускаха да ги споделят с предания Ксарис, който наистина бе като член на тяхното семейство. Щяха да отпразнуват женитбата си веднага щом стъпят на гръцка земя. Така се уговориха. Работите на Хаджина Елизундо не можеха да създадат вече никакви затруднения или отлагане. Годината, изминала в благотворителни дела, беше опростила всичко! После, след сключването на брака им, Анри д’Албаре щеше да отстъпи командуването на корвета на капитан Тодрос и да отведе младата си жена във Франция, откъдето смяташе отново да я върне в родината й.

Тъкмо тази вечер те говореха за всички тези неща. Лекият полъх на бриза едва успяваше да издуе горните платна на „Сифанта“. Хоризонтът сияеше от великолепния залез на слънцето, което все още разпръсваше тук-таме златистозелени лъчи иззад леко потъмнелите му очертания на запад. На другия край на небосклона вече блещукаха първите звезди на изтока. Морето потръпваше от вълнистото движение на своите фосфоресциращи люспи. Нощта обещаваше да бъде великолепна.

Анри д’Албаре и Хаджина се бяха отдали на очарованието на тази чудна вечер. Гледаха едва очертаната от няколко бели дантели от пяна следа, която корветът оставяше след себе си. Само пляскането на бизана, чиито гънки леко шумоляха, нарушаваше тишината. И той и тя не виждаха нищо друго освен себе си и онова, което беше свързано със самите тях. Най-сетне бяха възвърнати към действителността — Анри д’Албаре чу, че някой го вика и то настойчиво.

Ксарис беше застанал пред него.

— Капитане! — извика Ксарис за трети път.

— Какво има, приятелю? — запита Анри д’Албаре, защото му се стори, че Ксарис се колебае да заговори.

— Какво има, добри ми Ксарис? — намеси се и Хаджина.

— Искам да ви кажа нещо, капитане.

— Какво?

— Ще ви кажа. Пасажерите на корвета … тези добри хорица, които вие връщате в родината им … са намислили нещо и ме натовариха да ви го съобщя.

— Добре, слушам ви, Ксарис.

— Ето какво, капитане. Те знаят, че вие и Хаджина ще се жените …

— Несъмнено — отвърна Анри д’Албаре, като се усмихна, — това не е тайна за никого!

— И тъй, тези добри хорица биха били много щастливи да присъствуват на вашата сватба.

— И ще присъствуват, Ксарис, ще присъствуват и никоя невеста не би могла да има такова сватбено шествие, ако можеха да се съберат около нея всички онези хора, които е избавила от робство!

— Анри!… — помъчи се да го прекъсне девойката.

— Капитанът има право — отвърна Ксарис. — Във всеки случай пасажерите на корвета ще присъствуват и …

— Щом пристигнем в Гърция — продължи Анри д’Албаре — ще ги поканя всички на сватбата ни!

— Добре, капитане — каза Ксарис. — Но, след като намислили това, на тези добри хора им дошло на ум и още нещо!

— Толкова хубаво, колкото и първото ли?

— Още по-хубаво. Искат да ви помолят женитбата ви да стане на борда на „Сифанта“! Не е ли къс от тяхната земя този чудесен корвет, който ги връща в Гърция?

— Тъй да бъде, Ксарис! — отвърна Анри д’Албаре. — Съгласна ли сте, скъпа Хаджина?

Вместо отговор Хаджина само му подаде ръка.

— Добър отговор — каза Ксарис.

— Можете да съобщите на пасажерите на „Сифанта“ — добави Анри д’Албаре — че ще постъпим така, както те желаят.

— Разбрано, капитане. Но … — поколеба се Ксарис — все пак това не е всичко!

— Хайде, говори, Ксарис — подкани го девойката.

— Ето какво. Тези добри хорица, след като им хрумнало нещо хубаво, а след това нещо още по-хубаво, накрая им дошло на ум нещо, което те направо считат, че е чудесно!

— Наистина ли има и трето! — възкликна Анри д’Албаре. — И какво е то?

— Биха искали женитбата ви не само да се състои на кораба, но и да се извърши в открито море … още утре! Сред тях има един стар свещеник …

Неочаквано гласът на моряка, който беше на пост на фокмачтата, прекъсна думите на Ксарис.

— Кораби по вятъра!

Анри д’Албаре веднага стана и отиде при капитан Тодрос, който се взираше в указаната посока.