Жул Верн - Архипелагът в пламъци

— Да!… Особено в Северна Африка!… Дванадесет на сто от цялата сума за пашата, кадията или управителя!

— Без да се смята единият процент за поддържането на пристанището и крайбрежните батареи!

— И още един процент от нашия джоб в джоба на марабутата /Марабу — мюсюлмански отшелник, отдал се на благочестив живот. — Б. пр./

— Всъщност това е разорително както за собствениците на корабите, така и за търговските посредници!

Такива разговори се водеха между тези комисионери, които дори не съзнаваха мерзостта на своята търговия. Все едни и същи оплаквания по едни и същи въпроси за права! Те щяха навярно да продължат да отправят упреци, ако камбанен звън не беше сложил край на препирните им, като оповести откриването на пазара.

Не ще и дума, че кадията ръководеше продажбата. Задължен беше да върши това не само като представител на турското правителство, но и от личен интерес. Той беше вече тук, разположил се на нещо като подиум под една шатра, над която беше издигнато червеното знаме с полумесеца, беше се полуизлегнал върху широки възглавници с чисто османска ленивост.

До него глашатаят беше готов за службата си. Но, не бива да си представяме, че глашатаят щеше да се задъха от викане. Съвсем не! При този род сделки посредниците не бързаха да наддават. Ако въобще настъпваше някаква по-оживена борба за окончателната оценка, то това ставаше навярно през последния четвърт час на търга.

Един посредник от Смирна даде първата цена — хиляда турски лири.

— Хиляда турски лири! — повтори глашатаят.

И после затвори очи, сякаш имаше достатъчно време да си подремне, докато чакаше следващата цена.

През първия час оценката се покачи от хиляда едва на две хиляди турски лири. Комисионерите се гледаха, наблюдаваха се, разговаряха помежду си за съвсем други работи. Всеки предварително беше взел своето решение. Щяха да рискуват да предложат най-високата цена чак през последните минути преди топовния изстрел, с който приключваше наддаването.

Но, пристигането на един нов конкурент щеше да промени този ред и да придаде неочакван тласък на наддаването. И наистина към четири часа на пазара на Аркаса се появиха двама мъже. Откъде идваха те? Навярно от източната част на острова, ако се съдеше по посоката на каруцата, която ги бе докарала до самия вход на батистана.

Появата им предизвика голяма изненада и тревога. Очевидно посредниците не очакваха да се появи ново лице, с което ще трябва да се съобразяват.

— Кълна се в аллаха! — извика единият от тях. — Това е самият Николас Старкос!

— И неговият проклет Скопелос! — обади се друг. — А ние мислехме, че са отишли по дяволите!

Тези двама мъже бяха наистина Николас Старкос и Скопелос — добре познати на пазара в Аркаса. Не-веднаж бяха сключвали огромни сделки, като закупуваха пленници за сметка на търговците на роби в Северна Африка. Никога не им липсваха пари, макар да не се знаеше откъде ги имат, но това си беше тяхна работа.

А що се отнася до кадията, той можеше само да се радва, че са пристигнали такива големи конкуренти.

Много вещ в тази област, на Скопелос му беше достатъчно да хвърли само един поглед върху стоката, за да определи стойността на партидата пленници. Задоволи се да прошепне само няколко думи на ухото на Старкос, който му отвърна, като просто кимна утвърдително.

Но колкото и наблюдателен да беше, помощник-ка-питанът на „Кариста“ не бе забелязал движението на ужас, който появата на Николас Старкос предизвика у една от пленничките.

Това беше възрастна, висока на ръст жена. Седнала настрани в един ъгъл на батистана, тя се изправи рязко, сякаш тласната от неудържима сила. Дори пристъпи няколко крачки и навярно от устата й щеше да се изтръгне вик. Но успя да се овладее. После отстъпи бавно, загърната от главата до петите в малко наметало, и се върна на мястото си зад група пленници, като застана така, че напълно да се притули. Очевидно не беше достатъчно да скрие само лицето си — искаше въобще да се скрие цялата от погледа на Николас Старкос.

А в това време, без да го заговорят, посредниците не сваляха поглед от капитана на „Кариста“. А той като че ли не им обръщаше никакво внимание. Дали беше дошъл да съперничи с тях за тази партида пленници? Безспорно имаше защо да се боят, тъй като знаеха връзките на Николас Старкос с пашите и бейовете в страните от Северна Африка.

Неведението им не трая дълго. В този миг глашатаят се изправи и с висок глас повтори последната це на при наддаването: