Лопе Вега - Фуенте Овехуна

но вече е навред познат

като добър и храбър воин!

Същите и Магистърът на Калатрава

Магистърът:

Родриго Телиес Хирон,

магистърът на Калатрава,

честта ви кралска днес прославя

и пред кастилския ви трон

за прошка моли. Аз признавам,

че лош съвет ме заблуди,

вървях по пагубни следи

и правото ви накърнявах.

Фернандо Гомес ме увлече

в размирици и във война,

но — ето, в Бога се кълна —

разбрах аз грешката си вече.

Ако за милост съм достоен

и милост дава моят крал,

от днеска ставам ваш васал,

за да ви служа като воин.

И при стените на Гранада,

където нов ви чака бой,

ще видите как мечът мой

сече и удря без пощада!

Повярвайте, че страх ще всея

в противника ви разярен

и знамената с кръст червен

на кулите му ще развея!

Днес петстотин войника давам —

и още повече бих дал,

ако приеме моят крал

за него в бой да се сражавам!

Кралят:

Стани, магистре, от земята!

Тук ти си винаги добре

дошъл!

Магистърът:

Заклевам се, дорде

съм жив, ще бъда ваш приятел!

Исабел:

Почувствах в думите и жеста

у вас как блика смелостта!

Магистърът:

Естер красива за света

сте вие! Вие — Ксеркс божествен!

Същите и дон Манрике

Дон Манрике:

Изпратеният съдия

в градчето, дето бунт се вдигна,

сеньор, току що е пристигнал

и чака вън.

Кралят (към Исабел) :

Ще настоя

ти да произнесеш присъда.

Магистърът:

Ако не бях аз ваш васал —

сам командора бих заклал!

Кралят:

Така ли?

Исабел (към краля) :

О, не мисля аз

за бунтове и наказания,

а за магистърското звание!

По̀ ще приляга то на вас!

Същите и съдията

Съдията:

Сеньор, по ваша воля пратен

в размирното градче, аз там

най-щателно проучих сам

какво е станало. Когато

разпитвах старците, децата,

виновни търсих, ала чист

докрай остана моя лист!

Така и не открих вината!

Там всичките — момци, девойки,

единствения ми въпрос

посрещаха с ответ най-прост.

„Фуенте Овехуна“. Стойки

и твърди бяха, без смущение

ме гледаха, и се кълна,

че никой нищо не призна

и в най-жестоките мъчения!

Дори невръстните момчета,

разпънати на колело,

твърдяха с вдигнато чело:

„Фуенте Овехуна!“ Ето,

над триста душа аз разпитах

с добро и зло, но не успях

да хвана никого от тях!

Какви ли средства не опитах —

напразно! Трябва да призная,

че истината там — уви! —

и Бог не ще установи.

Затуй ще кажа най-накрая:

присъдата си този път

сам трябва да произнесете —

или там всички опростете,

или пък всичките — на смърт!

Сега са тръгнали към вас

и щели тук да се явяват,

сами за всичко да разправят…

Кралят:

Добре, ще ги изслушам аз.

Същите, Естебан, Алонсо, Фрондосо, Лауренсия, Менго, селяни, селянки

Лауренсия:

Кажи, това ли са кралете?

Фрондосо:

Кастилския всевластен трон!

Лауренсия:

Благослови, свети Антон!…

Те са красиви!…

Исабел:

Приближете!

Участвахте ли вие в бунта?

Естебан:

Сеньор, представя се пред вас

покорният на кралска власт

градец Фуенте Овехуна.

Ще кажем правдата, сеньор!

С тиранството си, с тия свои

безчинства, хули и побои

починалият командор

виновен е за всичко! Той

без срам ни грабеше земите,

обезчестяваше жените

и нямахме ни миг покой!

Фрондосо:

Пред вас е селянката млада,

която Бог ми отреди

да бъде в радост и беди

за моята любов награда.

От сватбата я той отвлече,

преди онази първа нощ,

замъкна я — от звяр по-лош! —

във своя дом и я обрече

на срамен плен… Ако сама тя

не бе запазила тогаз

честта си, ясно е за вас

какво я чакаше, горката!

Менго:

А мога ли аз да говоря?

Узнаете ли как към мен

той се отнесе озверен —

ще се учудите, сеньори!

Намесих се да защитя

една девойка — похитили

я бяха, да я изнасилят

и си наситят похотта.

И тоз Нерон със бясна стръв

така жестоко ме наказа,

че стана като нар разрязан

гърбът ми — цял червен от кръв.

Като ме хванаха, та трима