Лопе Вега: Фуенте Овехуна

Дворецът на магистъра на Калатрава в Алмагро.

Магистърът, Войник

Магистърът:

Но как е станало това?…

Ужасна участ!… О, не крия,

че ми се ще да те убия

за безпощадните слова!

Войник:

Донесох вест! А на страдание

не исках да ви обрека!

Магистърът:

Как се одързости така

една тълпа? За назидание

ще ида с петстотин човека

и ще превърна в съсипни

градеца! А мъже, жени —

ще ги изтребя всички!

Войник:

Нека,

сеньор, гневът ви се смири!

Градецът мина към кралете!

Внимавайте, не ги сърдете.

И отношения добри

поддържайте със тях сега!

Магистърът:

Ти пак ми казваш вест ужасна!

Та там земите са подвластни

на ордена ни! Откога

владеем там!… О, не, не може!

Войник:

С кралете някой ден, сеньор,

ще уредите този спор.

Магистърът:

С кралете ли? О, мили Боже,

кога ръката на кралете

изпускала е нещо… Аз

признал съм за върховна власт

кастилските крале. И ето,

гневът си вече обуздах.

Щом от земята ми се взема,

сега е най-удобно време

да се явя смирен пред тях!

Извърших тежък грях тогава,

но вярвах, че ще ми простят

и всичко те ще отдадат

на младостта ми… О, признавам,

че ще вървя обзет от срам,

но няма изход друг за мене,

щом интереси суверенни

ме задължават да съм там!

Площадът във Фуенте Овехуна

Лауренсия:

Да любиш във тревога и страдания —

по-тежка мъка няма на света.

Промъкне ли се страх във любовта,

донася само скръб и изпитания.

Потъват в сянка гордите желания,

неясен смут измества радостта.

Как страшно е да виждаш гибелта

на мисли, думи и възпоминания!

О, своя храбър мъж обичам аз,

но за съдбата му от страх треперя,

дано пак жив и здрав да го намеря!

Пази го, Боже мой, във труден час!

Скърбя, че е дошъл — щом е при мен,

а щом е далеч е — ставам труп студен!

Лауренсия, Фрондосо

Фрондосо:

О, Лауренсия!

Лауренсия:

Съпруже!

ти как посмя да дойдеш тук?

Фрондосо:

За моята любов по-друг,

по-нежен укор ще е нужен!

Лауренсия:

Пази се, мили, и внимавай,

че злото дебне те отвред!

Фрондосо:

Дано небето най-напред

от злото тебе да избави!

Лауренсия:

Не се ли плашиш от съдбата,

която готви ти съдът?

Измъчва хората до смърт,

обзет от ярост съдията!…

Приготвил е за теб окови,

но гледай да останеш жив!

Аз знам, че Бог е милостив

и ще те върне тук отново!

Фрондосо:

Как да живея аз спокойно,

щом други са в беда? Нима

не ще ме укориш сама,

че съм постъпил недостойно?

Да бягам някъде далече,

от теб да се отдалеча

и да се крия, да мълча?

Да прекратим сръдните вече!

Не само е несправедливо

в опасния за всеки час

живота си да пазя аз —

то е измяна и страхливост!

(Викове зад сцената)

Постой!… Долавям викове!…

О, Боже!… Все по-силни стават!…

Там сякаш старец изтезават!…

Послушай тези гласове!…

Същите, (зад сцената — съдията, Естебан, дете, Паскуала, Менго)

Съдията:

Е, старче, хайде! Чакам!… Говорете!…

Фрондосо:

Измъчват стар човек!… Това е грях!

Лауренсия:

Жестокостта е пръв закон за тях!

Естебан:

Поразхлабете малко…

Съдията:

Разхлабете!…

Фернандо кой уби? Да чуем!

Естебан:

Кой ли?

Фуенте Овехуна!

Лауренсия:

Татко мой,

Гордея се със теб!

Фрондосо:

Какъв герой!

…………………………………………

…………………………………………

(Тези два стиха липсват в оригинала)

Съдията:

Момчето

по-здраво да се стегне! Куче, знам,

че знаеш всичко! Хайде, казвай сам!

Мълчиш? Кой бе? Въжетата стегнете!

Дете:

Фуенте Овехуна!

Съдията:

Продължавай!…

Кълна се в краля, моя властелин,

ще ви избеся всички до един!

Кой е убиеца? Момче, признавай!

Фрондосо:

Дете измъчват те, но и детето

отрича!

Лауренсия:

О, народ неустрашим!

Съдията:

Сега — жената!… Да я покачим

на коня!… Колелото завъртете!

Да видим докога ще издържи

на мъките!