Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

— Черен, естествено, но не там беше въпросът — отвърна Джо, с което игнорира участието на момчето в разговора поне на този етап — Викам на шефа — „Шефе, ами като се развали тоя космически кораб в някоя завряна, воняща дупка, където определено винаги ме пращат — вмъкна забързано, сякаш да не наруши ритъма на разказа си — как ще ме вадиш от тея лайна?“ И той — нищо! — Джо погледна многозначително Питър.

Последният стратегически замълча.

— Веднъж навигацията нещо се прецака — цял ден всички в паника — помислили, че съм духнал с товара — луди хора! Карам си аз кротко, кротко по маршрута и изведнъж едни полицейски коли, сирени, изпълнения — чакайте бе хора — изкараха ми ангелите — помислих, че комунистите ни нападат — Джо се затресе в смях.

— И какво после? — на Питър този чудак започваше да му харесва, а не трябваше, опита да свъси вежди, но маниера на шофьора го бе увлякъл и успя само да спре погледа си на него.

Джо сякаш усети това и респектиращо намести спортната шапка върху главата си, при което краищата на косата му щръкнаха във всички възможни посоки.

— Какво после — послеее — нищо — казах им за милиарден път — тоя камион е за Космоса, не е за моята работа — те, не — вината в крайна сметка била моя. Ами — моя, моя — шефове — какво да ги правиш. Веднъж обаче спуках гума, то не гума, а ми цели три — изчака реакция от момчето — Късмет — няма начин… Във Флорида някъде беше, мисля. Обаждат ми се — чакай, ще дойде екип. Добрее — чакам. Часове! Под онова убийствено слънце. По едно време гледам едно фургонче приближава. Той пътят второкласен… Момче, ти слушаш ли ме?

Питър наистина бе вперил поглед напред замислен, сякаш далеч от Джонатан и неговата история.

— Да, да — сепна се той.

— Хм, то, че и аз сигурно малко попрекалявам — така е, ама накратко — Питър се усмихна — Почти беше пристигнало фургончето — гледам, закъса и то нещо в пясъците покрай пътя — голяма история, голяма глупост, накрая хеликоптер дойде — вкара ми пясък и в задника, въртикопелето проклето! После с шефа — сериозна кавга — но нали съм ценен кадър — върнаха ми стария мустанг — с нескрита гордост Джо удари по волана — Разправям им — прериите ги познава като собствения си двигател — те, не вярват — вярно лукс и удобства, но да си имаме уважението! В Космоса им трябват космически кораби и пилоти, но тук на Земята им трябват конски сили и ездачи с моторно масло вместо кръв!

Джонатан Дейвис завърши проповедта си с патос, достоен за Колубмб в мига, в който е открил Америка.

— И на мен тези камиони ми харесват. Чичо ми имаше такъв. Казваше, че да предпочетеш друг камион пред „МАК“ било все едно си се качил от Харли на пиклива Хонда.

— Точно така — пиклива, мойто момче — Джо се запали — Това е все едно от „Линкълн“ да се метнеш на „Юго“ — шофьорът беше доволен от находчивостта на своето сравнение и избухна в тътнещ смях, като механично превключи на по-долна предавка.

Питър нямаше представа какво беше това „Юго“, но схвана смисъла и също се засмя. Изглежда се отпускаше под непрестанния порой от думи на Джо, защото след последната си шега, той съвсем не спря. Това изглежда не пречеше на Питър, който полека преодоляваше началната си скованост. В очите му обаче личеше напрежение, но точно Джо беше доста над тези неща.

Магистралата се носеше край тях монотонна и сива, а Юрая Хийп пееха за онова място, което бяха търсили по ветровития, самотен път и което никога преди не бяха виждали.

Два черни микробуса и една лимузина в същия цвят бяха паркирали по периферията на бензиностанцията на Стария Рос, на известно разстояние по аварийната лента на магистралата, без да навлизат в самата отбивка към нея. Наизлезлите от тях дузина, ако не и повече, мъже и жени, сновяха из малката площ управлявана от стареца, без да дават вид, че са го забелязали. Той не бе помръднал. Забелязал, че един от новодошлите стои по-настрана и изглежда е шеф на цялата картинка, чакаше, наблюдавайки действията му, за да отгатне какво ще предприеме. Старият Рос никак не беше страхлив, откакто успя да се справи със загубата на жена си. В началото определено смяташе да уведоми новодошлите да се разкарат, независимо ще зареждат ли или не. После му хрумна друго предположение за непознатите и очите му заблестяха. Реши да изчака нещата да се изяснят и в зависимост от това — удобния момент.

Виктор Колдуел действително беше ръководител на малката групичка, която на пръв поглед не се занимаваше с нищо смислено из прашната, обрасла с тръни околност. По-точно би било да бъдат наречени отряд, защото бяха именно това.