Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

Момчето не се бе опомнило, но улови думите „приятел“ и „възсядай“ и реши да не поставя на изпитание късмета си — махна бегло с ръка на Стария Рос и се затича към камиона след едрият мъж, носещ по опаковка бира във всяка от ръцете си.

Старият Рос проследи потеглящия камион с поглед, останал само с лекия ветрец, появил се отнякъде, който завихряше прах и нажежен въздух в невидими и видими мини пясъчни бури из унилата околност на бензиностанцийката.

В клиниката „Сейнт Джордж“, недалеч от Оубърн, Ню Йорк, едно момиченце умираше бавно. Името му беше Скарлет. Да — точно като на героинята на Вивиан Лий, като това не беше единственото съвпадение. Малката Скарлет също бе обречена да страда, но за жалост не й бе отредено време, за да стане силна и да се бори със страданието. Просто беше една малка, чудно хубава принцеса, потънала в завивките на болничното си легло, заобиколена от всякакви аксесоари, характерни да обстановката.

Възрастта на момиченцето беше някъде около единадесет — дванадесет години. Бледо-жълтото личице беше ефирно и нежно, почти прозрачно, като на малък горски елф, който сякаш в следващия миг щеше да разтвори крилете си и да запърха волно във въздуха. Уви! Момиченцето беше болно и никаква илюзия не би могла да убие този факт.

Дори и обстановката, която състрадателният болничен персонал се бе опитал да създаде около Скарлет. Самотният лъч добро в случая беше, че никой не бе ги бе задължил или синхронизирал усилията им. Просто момиченцето наистина беше мило и сякаш чупливо в своята крехкост и неусетно бе станало като рожба за цялата клиника.

Доктор Хариет, която бе приела и настанила първа момичето, бе сметнала може би, че белите болнични чаршафи са прекалено зловещи за малката й пациентка и бе донесла други — бледи, синьо-зелени, изпъстрени с всевъзможни анимационни герои — стряскащо весели в случая. Това се бе оказал пример, който хората с удоволствие бяха последвали — беше започнала своеобразна надпревара кой ще обгради малката с повече грижи.

Имаше обаче и друго.

Съществуваше и личен елемент, не чак толкова благороден, но и непреодолим в човешката природа. Най-после им се бе предоставила прекрасната възможност да измият петънцата, останали по съвестта им от десетките пъти, когато бяха отклонявали с какви ли не удобни формулировки предложенията да помогнат на някого, дори с незначителни средства. Десетките пъти, когато бяха изричали или си бяха помисляли — „Как да им помогна, с какво — има богати хора — нека те помогнат сега, а когато аз помогна на себе си и забогатея, непременно ще направя нещо по въпроса.“ Или някоя друга още по-подходяща и красива фраза. И така продължаваха напред, като пътьом придърпваха завивката, за да покрият раменцата на приспаната си съвест. Най-после им се предостави възможност да покажат, че те винаги са искали да направят „нещо по въпроса“ и те се вкопчиха в нея с неистово усърдие.

На шкафчето до главичката на момичето имаше цели пет чаши, различни по размер и рисунки. От две от тях се усмихваха Мини и Мики Маус. Те присъстваха и сред плюшените играчки, в които бе потънала стаята. Дори две жени, не от персонала, които бяха дошли на посещение при свой близък, бяха донесли по нещо — едната огромен мечок, а другата Дино от Семейство Флинтстоун със същия размер. Един от техниците, дали от състрадание, дали запален от надпреварата, бе сменил белите луминесцентни лампи с цветни и сега Скарлет сякаш плуваше в пурпурно-червено море, в което късните лъчи на слънцето меко си пробиваха път. Хората наоколо сякаш с години бяха преглъщали потребността си да правят добро и сега тя бликаше от всички страни към малкото, болно момиче.

Всички тези прояви на милосърдие и позакъсняла съвест обаче никак не променяха факта, че малката Скарлет гаснеше с всяка изминала минута и, че тъкмо най-прозаичната, но най-необходима форма на добро не беше направена — парите за бъбречната трансплантация, от които детето отчаяно се нуждаеше, не бяха събрани. Донор имаше, дори няколко пъти бе идвал реда на детето в тъжния списък на чакащите, но средства за сложната операция не стигаха. По-точно липсваха. Това не беше проблем само на „Сейнт Джордж“ — това бе процес, който бе довел Скарлет до клиниката, която въпреки усилията си не можеше да реши сама проблема.

Действително — не една, а цели две фондации, бяха взели случая присърце. Откриха сметки, започнаха кампания по набиране на средствата, но обстоятелствата наложиха едната от тях да се трансформира в енергична, млада политическа структура, а другата в негласна, политически ангажирана неправителствена организация. Наистина беше лесно обяснимо, че проблемите на огромната държава, на огромния свят, са по важни от дребното, осиротяло момиче, потънало в прегръдките на болката и завивките на леглото си. И в резултат? Логичното. Загрижените обществени организации дори не намериха време да обяснят приоритетите си. Но и да го бяха направили, това едва ли щеше да промени факта, че сега Скарлет продължаваше да очаква развръзката на жизнения си път, малко след неговото начало, самотна като банковите си сметки.