Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

Момичето се размърда неспокойно. Мъчителна гримаса издърпа рязко чертите на бледото детско лице към левия му горен ъгъл. Клепачите се сгърчиха в къси цепки. Скарлет изстена и се разбуди, но не за дълго. Скоро пак потъна в неспокойна дрямка, прилична по всичките си признаци на кома. Това всъщност не бе далеч от истината, защото последните няколко седмици тя почти не излизаше от това състояние на полусъзнание, което бележеше бледите следи на дългия път на болката, който бе извървяла. Рядкото й връщане към действителността беше красноречиво и дори за неспециалистите бе ясно, че детето умира.

Кратък проблясък на подобрение навести момиченцето, когато то разбра, че след десетки премествания в приюти и социални заведения, най-после ще бъде прието в истинска клиника, където правеха истински чудеса и връщаха малки болни момиченца към живот. Крехка надежда даде на детето самотни струи живец. Оказа се обаче, че чудесата не са приоритет на времето, в което се бе случило малката Скарлет да умира и ден след ден /а в последно време час след час/ ставаше все по-вероятно „Сейнт Джордж“ да бъде последната крайпътна станция в неособено дългата магистрала на живота й.

Всъщност тази клиника се бе оказала случайно преминаващо островче на спасението в бездната под най-долното стъпало на стръмната стълба, по която детето стремглаво се спускаше към небитието. И Скарлет, за добро или за зло, бе стъпила на него в последния момент. Шефът на клиниката — д-р Харви — бе разбрал за Скарлет от случаен медицински бюлетин. Той бе загубил дете в невръстна възраст и познаваше тези измерения на нещастието отблизо. На своя глава пренасочи средства от бюджета на здравното заведение. Диабетиците точно в този момент, по пътища неведоми /Господни или Съдбовни/ , се бяха оказали недостатъчно за парите, определени за техните нужди и сега Скарлет съществуваше благодарение на тези средства.

Постъпката на главния лекар, красива и спонтанна, бе последния етап от постепенните мъчителни актове на добра воля, имащи единствената цел да приближат деня на спасението. Уви! От ден на ден изглеждаше все по-вероятно този етап да бъде наистина последният, но не в полза на детето. Денят на спасението подобно на морски хоризонт се отдалечаваше със всяка крачка към него, докато в същия момент неизбежната смърт на момиченцето връхлиташе с цялата си мощ — пенлива и нетърпелива. Из тялото на Скарлет кротко, но методично се разливаше отровата, отделена от самото него. Секунда след секунда се стесняваше блендата на възможното спасение на бедното дете. Едва ли някой би могъл да даде смислен отговор на въпроса — на кой бе сторило това дете толкова зло, за да заслужи такава съдба, та сега под светлината на прииждащия здрач и успокояващата луминесценция в стаята, цветни и безцветни тръбички и банки с течности да се впиват тялото й, сякаш бе кучето на Павлов.

Едва ли точно този въпрос си задаваше Абигейл Луиз, докато гледаше момиченцето. Последните лъчи на отиващото си слънце и меката светлина на лампите играеха по шоколадовата и кожа. Бузите и, всяка от които спокойно би напълнила мъжка шепа, бяха навлажнени. Жената, за разлика от д-р Харви, не бе губила децата си, за което благодареше горещо на бога при всеки удобен случай. Това обаче не означаваше, че не бе срещала смъртта по пътя на тихия си провинциален живот. Дълго бе живяла на този свят. Бе видяла и разбрала болката, докато маларията избиваше безжалостно близките и сред далечните блата в родната и Куба. Бе гледала давещите се бегълци по пътя към бленуваната от тях свобода. Бе вкусила несгодите на бедността в гетата на далечния юг. Бе видяла страданието в цялото му безумие преди да се превърне в добродушната, дебела негърка, която в изпълнение на социална програма за адаптация се грижеше за чистотата на пода в клиниката. Така че точно тя знаеше за смъртта, знаеше за болката и знаеше, че тя никак не е състрадателна. Ни най-малко.

Аби Луиз се приближи до леглото на детето, като предпазливо се озърна — ненужен, вроден от поколения инстинкт, да не би някой от лошите бели хора да и се скара. Нямаше никой, в клиниката би трябвало да са останали само дежурните. Жената приседна на леглото. По точно се опита да го направи, защото с нейните габарити се оказа възможно само да опре част от себе си на него. Широка, добра усмивка повдигна внушителните и скули, които почти затвориха очите й. В сумрака само две бели пламъчета блестяха на кафявото лице. Прииска й се да прегърне момиченцето в скута си и да му попее. Знаеше, че е невъзможно при всичките разклонения на болничното увивно растение, простряло синтетичните си езици върху Скарлет. Вместо това просто му заговори.