Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

— Спи, спи спокойно, малко бяло момиче, Той ще те спаси, ще дойде спасение, както е идва за всички нас — Абигейл инстинктивно започна да полюшва масивното си тяло, а с това и цялото легло, след още няколко успокоителни думи наистина тихо запя — ще слезе от небето луната / дъга ще дойде скоро / ще помилва спящото дете / ще даде милостта си отгоре… — ниският, хриплив тембър на негърката постепенно се отдалечи от опита й за мелодия, премина в неравен речитатив и бавно замря. Песента беше от детството й и дойде неповикана, сама.

— Бедното, мило дете, спи, спи миличко… — продължи тя, но нещо като че секна потока на думите за успокоение, които искаше да прошепне на малката Скарлет. Искаше да и каже, че всичко ще се оправи, че тя ще стане прекрасна млада дама и нейният принц щеше да дойде да я отведе в приказния си дворец. Искаше да и го каже, но сърцето й не позволяваше, разумът също. Безнадеждността на положението на обсипаното в играчки момиченце покърти старата негърка.

— Ох! — простена тъжно и несъзнателно тя с невисок, гърлен глас, сякаш нещо тежко внезапно се бе стоварило върху нея. Погледна стресната момиченцето уплашена да не го събуди. Тя знаеше, че сънят помага срещу болката. И се надяваше.

Детето сякаш в отговор изплака, маркучите излизащи от тялото му се разлюляха зловещо. Аби видя в това знак, който я изплаши. Стресна се и отстъпи инстинктивно. Тя вярваше в знаците, които смяташе, че Всевишния й оставя. Отпусна се тежко на единствения стол в стаята и кротко заплака.

Около половин час, а може би и повече, бе изминал откакто потеглиха от бензиностанцията, но никой от двамата спътници не беше проговорил. Джо се бе дегизирал със спортна шапка с емблемата на „Минесота Вайкингс“, която покриваше проредялата отгоре коса. Не понасяше тишината в кабината, докато пътуваше и затова се опита да намери свястна станция на радиото, но след няколко сблъсъка с кънтрито се отказа. Посегна и включи компактдиска. Ведрото „Освободи ме…“ на Юрая Хийп изпълни кабината и мъжът доволно кимна. Обожаваше ги — още от дните, когато беше млад и волен ездач, кръстосващ магистралите, гонещ вятъра, от дните, когато вярваше в непобедимото добро.

След като свърши тази важна работа, погледна към момчето поне за десети път. Питър стоеше някак сковано стиснал раницата между двете си колена. Вперил поглед в пътната лента мълчеше. Джо намали малко звука и тромаво попита:

— Момче, май нещо не си много разговорлив, а?

— Не точно, но май съм по-добър като слушател — отвърна бързо Питър, сякаш бе очаквал въпроса.

— Хм, я метни тая раница отзад на леглото, какво си я стиснал, като че ли те е страх да не тръгне да мърсува нанякъде. — Джо потръпна в мимолетен смях.

Питър се поколеба, погледна раницата, погледна Джо и в крайна сметка последва съвета му.

— Ха, така — отпусни се малко — да не си в армията — Джо се усмихна приветливо, беше добър човек, а и обичаше да говори.

— Как се казваш?

— Питър — момчето си бе взело урок от Стария Рос.

— Само Питър — възкликна Джо с усмивка — откъде си бе, братле, да взема де отида и аз там, че имам още две имена, които страшно са ме задръстили.

— Крейн. Питър Крейн. Вие сте много опаки хора — старият се намръщи като си казах цялото име, Вие сега — обратно. Не може да ви се угоди — момчето се надяваше, че Джо ще схване шегата.

— Ами такива сме ние — плъховете по пътищата — всеки си е малко луд и то със собствен номер в целия този цирк, в който се забъркваме от самото си раждане. Да забравиш също и това „Вие“, щом съм те приел в дома си — Джо обходи с театрален жест кабината на своя „МАК“ — значи си мой гост т.е. приятел.

Момчето се поотпусна. Този шофьор явно беше чудак, но иначе изглеждаше стабилен. Не, че това би му помогнало. Питър стрелна раницата с очи и се обърна към Джо.

— Много ти е хубав камиона — реши да върне жеста.

Джо обгърна с поглед кабината и поклати глава.

— Добър опит, момче, но има и по-хубави… какво да ти кажа… Миналата година приеха нов съдружник в компанията — Джо не се и замисли дали да даде простор на сладкодумието си — Наля пари, с други думи — погледна Питър с вещината на човек, който разбира нещата — И какво — нова система, нови камиони… Качиха ме на един чисто нов — луда работа, европейска машина за чудо и приказ — целият бъкан с електроника — само дето задника не ми бършеше, горкият…

Момчето учудено погледна Джонатан при тази пауза.

— Какъв беше на цвят — реши да вмъкне въпрос.