Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

Колдуел — бивш агент — прелетял /легално или не/ не една и две служби, след пенсионирането си ги бе събрал в екип за „специални поръчки“, както ласкаво обичаше да ги нарича. Пенсионер беше последното, което можеше да се свърже с високия едър мъж, облечен в черен строг костюм, с леко посребрена по слепоочията чуплива коса. Никакви особени отличителни белези по него не правеха впечатление, с изключение на острия му поглед, който обхождаше околността бързо и преценяващо. Единствено неговите очи не бяха скрити от баналните черни очила, изтипосани на лицата на сътрудниците му, но за това пък имаше едно от онези ефектни ушно-устни устройства, което изглежда и в момента ползваше, застанал до една от бензиновите колонки. Старецът, който между другото виждаше подобна играчка за пръв път на живо /черни очила бе виждал/ , се насочи към говорещия сякаш на себе си Колдуел, с намерението да внесе яснота в ситуацията.

— Виж, момче — започна той като се покашля, за да прочисти гърлото си — сега, както и да го погледнеш, си на територията на бензиностанцията, на моя територия — натърти Старият Рос — така че израз на безкрайно неуважение е да пъплите тука из района, без да поискате разрешение, без дори да ме уведомите за това — старецът повдигна войнствено лявата си вежда.

Високият мъж, приключил разговора си, не отмести поглед от далечния хълм, замислен, сякаш очакваше нещо. Нисичкият човек до него се напери и щракна с пръсти под брадата му. Колдуел бавно сведе очи надолу.

— Старче, не се бъркай в работи, които не те засягат.

— Ха, ти, какво ще ме плашиш ли — наежи се Старият Рос — мен ли не ме засягат, ей, момченце, аз съм опикал всеки ъгъл, всяка трънка тука последните петдесет години, на мен ли не ми влиза в работата, че се мотаете наоколо все едно, че съм Невидимия, а?

Колдуел знаеше, че не бива да оставя изкуфял дъртак като този пред него да се меси в хода на събитията, но старецът беше агресивен — изглежда с години бе търсил с кой да се заяде и сега го правеше с младежки плам. Кръвта на високият мъж кипна. Той пое дълбоко въздух, за да не се поддаде на първия порив и да удостои дъртия с ритник, който можеше да се окаже пагубен за амортизираната му телесна конструкция. Старият Рос го гледаше изпитателно и взе въздишката му за подигравка.

— Какво — дъртото куку нервира господина, а? — това въпросително „а“, което добавяше почти винаги беше по изразително от изречението преди него и поне в същата степен съдържателно.

На Колдуел му се искаше да отговори положително на този въпрос, но знаеше, че това ще ожесточи още повече досадния дъртак, а и в същия момент устройството в ухото му припука. Той се сепна. Автоматично сякаш се пренастрои на официална честота, изражението му също се промени, като деловата му отсянка излезе на преден план.

— Извинете ме за момент, трябва да поговоря и след това ще Ви обърна внимание — с крайно учтив тон, оттрениран неведнъж, отвърна той на стареца и натисна леко устройството в ухото си.

— Да, господин Фарщайн — със същия тон каза той в слушалката.

Стария Рос бе изненадан, но донякъде удовлетворен от отговора, затова остави мъжа да говори без да помръдне от мястото си, като го гледаше в устата. Това явно беше и целта на агента при последното му изявление към него, като отдалечавайки се леко игнорира и досадната му близост.

— Колдуел — на отсрещния край на линията сух глас изрече името сякаш имаше намерение да го покани на вечеря — Колдуел, момчето ми, как вървят нещата? — продължи в същия дух, но нотката на заповедност се включи осезателно.

На Колдуел това не му беше първият разговор с човека отсреща и много добре знаеше, че няма намерение да кани на вечеря нито него, нито когото и да било. Той погледна Стария Рос и се отдалечи още няколко крачки. Старецът го последва, но значително по-бавно.

— Господин Фарщайн, на една жалка бензиностанцийка съм, забравена от Бога — съвсем случайно я видях докато пътувахме. Изглежда обаче момчето е било тук — усещам го, но…

— Колдуел, Колдуел, защо усещате нещо, което трябва да знаете. Не Ви ли плащам достатъчно — Фарщайн не беше рязък, но не оставяше никакви илюзии у събеседника си — не беше доволен.

— Предишното проучване — на учителя в Бостън, с който малкия се заговори, след това на управителя в супермаркета — Колдуел стисна челюст — започваше да се оправдава, това го вбесяваше, но сякаш имаше избор — както Вие поръчахте — чувстваше се изключително глупаво — забави ни… и така го следваме.